Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Учудващо, но не изпита никакъв страх. В последната секунда, която вероятно още й оставаше, протегна ръка и хвана тази на Скудър, и той отвърна на жеста й. И в неговите очи нямаше никакъв страх, само дълбок, неутолим гняв.

Черити искаше нещо да му извика, че го обича, но вече нямаше време. Невъобразимо ярка, гореща светлина я обгърна, ослепи я и опърли гърлото й, когато се опита да си поеме дъх.

Гората потрепери от чудовищен трясък. Нещо улучи рамото на Черити и остави димяща следа по якето й, а хватката на Скудър изведнъж стана толкова силна, че я заболя. Как така бе още жива?

Погледна през сълзящите си очи. Планерът се обърна настрани и с вой се сгромоляса до тях. Ярката светлина, която ги бе заслепила, бе рефлектиралата енергия от цял лазерен залп, който бе попаднал отстрани на машината.

Черити инстинктивно се сви, когато над тях премина глухият грохот, с който корабът се блъсна в гората. Тогава се хвърли на земята и закри главата си с ръце, но не последва очакваният огнен вихър. Планерът бе паднал, без да експлодира.

С мъка се преобърна на гръб, с опакото на ръката си избърса сълзите от очите си и огледа небето. Два-три дискообразни кораба се бяха появили над тях. Недалеч в гората се извиваше огромен стълб от дим и през листата проникваше проблясващото отражение на огън. Два от трите кораба, на които дължаха спасението си в последната секунда, се приближаваха бавно към мястото, където бе паднал стелткоптерът, докато третият се рееше над тях. Черити вдигна ръка и я размаха, за да покаже, че са още живи, после с мъка се изправи и се огледа за останалите. Скудър беше клекнал до нея, Харис и Леру бяха също вече на крака. На няколко метра от тях Делгар се гърчеше на земята, докато Трибо лежеше неподвижно зад един тлеещ храст. Черити отиде до младата французойка. Още преди да стигне до нея, видя, че вече не може да й се помогне. Парче от експлодиралия коптер се бе забило като копие между плешките й. Изтръпнала, Черити се обърна, върна се при Делгар и клекна до него. Кадетът натискаше дясната си ръка към тялото си и стенеше от болка. Нагорещено парче метал бе разкъсало ръката му от лакътя до китката.

Черити протегна колебливо ръка, докосна рамото му и Делгар я погледна. Лицето му бе обляно в пот и мъртвешки бледо. Сълзи се стичаха по бузите му и за пръв път, откакто Черити се бе запознала с него, й стана ясно колко млад беше още. Униформите, въодушевлението на кадетите и независимостта, с която можеха да си служат с оръжията и техническото оборудване в базата, я бяха заблудили от какво се състоеше армията, която й бе обещал Стоун. Това бяха деца, нищо друго, освен деца.

Обзе я страшен гняв. Гняв към мороните, Стоун и Киас, но и към самата нея, че наистина бе се съгласила да се впусне в това безумие.

— Не се безпокой — каза тя. — Ще ви оправим, момче.

Делгар я гледаше втрещен с ококорените си от болка и страх очи и тя знаеше, че не е разбрал думите й.

Стана с ядно движение, махна с ръка на Леру да дойде при нея и посочи Делгар.

— Погрижете се за него — заповяда тя. После свали пушката от рамото си, освободи предпазителя и се затича в посоката, където се виждаше огненото зарево на падналия планер.

Хартман бавно се запромъква напред. Нервите му бяха напрегнати до скъсване. Долавяше дори и най-малкия шум, всяко незначително разтърсване на пода в негова близост. О, небеса, той бе почти уверен, че може да помирише мравките. Какво, за Бога, бе направил Кайл с него?

Всъщност Хартман не искаше да знае отговора на този въпрос. Мегабоецът бе докоснал определено място на гръбначния му стълб, което за момент предизвика направо непоносими болки. След това го заля чувство за сила и енергия, каквито преди това не бе изпитвал никога в живота си. Сякаш за пръв път бе истински буден. Но Кайл го бе предупредил — избликът на мощни сили ще бъде последван от също такъв рязък срив. Хартман не разполагаше с много време — половин час, може би и по-малко. Дотогава трябваше да постигне целта си.

Половината от времето бе изтекло, но Хартман прецени, че може да успее. Пред него лежаха останките от този чудовищно деформиран планер. Хартман предполагаше, че в сегашното си състояние може да вземе разстоянието за по-малко от двайсет секунди и да изчезне във вътрешността на кораба.

Теоретически.

На практика тези пет или шест крачки трябваше да се направят на напълно открито място. Смяташе, че е изцяло във възможностите му да стигне до кораба и да изчезне в шлюза му, преди още на нито една от мравките да й хрумне да стреля по него, но за съжаление това нямаше да му е от полза. Важно беше да стигне незабелязано на борда на кораба.