Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Това, че моронът успя да се престори на мъртъв и да заблуди джеърдите, бе достатъчно.

Но как така все още се съпротивяваше?

Скудър също следеше двубоя на насекомите с нарастваща обърканост. Безмълвната борба се водеше с такова ожесточение, което накара Черити да настръхне. Мравките се удряха и разкъсваха с ужасните си нокти, опитваха се с челюсти да докопат очите или тънкия врат на противника, без някой да превъзхожда другия.

Черити усещаше невъобразимата ярост, която бе обзела двамата противници. Омраза, която превишаваше всичко, което някога бе преживявала. Това не бе просто враждебност, а омраза, стара колкото двете различни раси, на чиято страна се бореха двете мравки.

Ослепителнобял лазерен лъч проряза въздуха пред Черити и улучи в гърба една от мравките. Въздухът се изпълни от вонята на горящ рог и месо и двете мравки се отпуснаха.

Черити се обърна потресена. Четири-пет джеърди бяха притичали и стреляли с оръжията си. За момент изгуби ума и дума, после я обзе студено, парализиращо чувство за ужас. Не за първи път виждаше колко безпощадно джеърдите жертваха собствените си другари, ако сметнеха, че от това има полза. Тя си спомни за Лестър и макар че се опита да се съпротивлява, този спомен сам зададе въпроса дали един ден джеърдите не биха пожертвали живота на цял един народ, ако това отговаряше на абсурдната им представа за логика.

Един от джеърдите застана пред нея и отпусна оръжието си.

— Ранена сте — изръмжа метален глас.

Черити буйно се дръпна крачка назад, когато съществото вдигна една от четирите си ръце и искаше да я улови.

— Не ме докосвай! — каза тя.

— Ранена сте — повтори джеърдът твърдоглаво, без да реагира на ядовития, почти истеричен тон. Вероятно дори не го бе взел предвид. — Моля, последвайте ме на борда на нашия кораб. Там ще се погрижим за вас.

Черити вдигна ръка към ранената буза и едва в този момент забеляза кръвта и усети парещата болка. Въпреки това каза:

— Не е необходимо.

— Както искате — отвърна джеърдът. — Моля, простете за опасността, на която се изложихте заради наша грешка. Това няма да се повтори.

Като машина, която е направила всичко, което предвижда запаметената й програма, джеърдът се обърна, а в същия момент и придружителите му се отдалечиха, сякаш вървяха на кокили. И само миг по-късно навсякъде просеката се озари от ярка и бяла светлина. Обзета от неотдавнашния ужас, Черити разбра, че джеърдите бяха престанали да търсят оцелели и вместо това стреляха по неподвижните моронски бойци.

Изтръпнала от ужас, тя се обърна и погледна още веднъж двете мъртви мравки до себе си. Двете създания в смъртта си се бяха вкопчили едно в друго. Адската температура на лазерните лъчи бе ги слепила напълно, така че за Черити бе невъзможно да каже кои крайници на кое същество принадлежат. Въпреки това с усилие на волята си разгледа по-подробно мравките.

— Всичко свърши — каза Скудър. — Мъртви са. А сега забрави глупавата си гордост и остави да се погрижат за раните ти.

Черити не му обърна внимание, приклекна до мъртвите мравки и протегна треперещата си ръка.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Скудър. Прозвуча раздразнено, но също така и със загриженост, че чудовището още веднъж може да възкръсне и да довърши докрай онова, което бе започнало.

Черити пак не отговори, а с чувство за голяма погнуса протегна ръка и докосна изгорения череп на една от двете мравки. С всички сили преодоля отвращението си, хвана по-здраво и накрая дръпна ръката си.

По пръстите й проблясваше тънко, мрежовидно образувание, което бе покривало слепите очи и тила на морона.

— Какво е това? — попита Скудър и се наведе любопитно.

Черити стана, повдигна рамене и с протегната ръка държеше мрежовидната тъкан колкото можеше по-далеч от себе си.

— Нямам представа — каза тя. — Или може би все пак имам.

Изведнъж сви юмрук около мрежата, прибра ръка към тялото си и пусна находката в джоба на якето си. Скудър гледаше слисано.

— Ела — каза тя решително, — искам да видя и няколко от другите. И ако намеря онова, което предполагам, тогава губернатор Стоун ще трябва да ми отговори на куп въпроси.

Не се случи нищо. Хартман натисна още веднъж, но прозвуча само тихо, метално щракване.

Едновременно отчаян и ядосан, той отпусна оръжието, обърна се… и слисано погледна онова, което само преди миг бе изправна лазерна пушка.

Нещото, което Хартман държеше в ръката си, бе силно променена пушка. Оръжието дори не бе повредено, цевта бе само отсечена. Там, където се намираха обемистата прицелна автоматика заедно с енергийния контрол и уредът за нощно виждане, сега започваше направо цевта на пушката.