Маргарет Уэйс: Войната на близнаците

Стъпки в пясъка, водят ме…

Вдигам очи и виждам ешафода, закачулената фигура с глава върху дръвника, закачулената фигура на палача, наточеното, блестящо под лъчите на пламтящото слънце острие на брадвата му.

Брадвата се спуска, отсечената глава на осъдения се търкаля по дъските на платформата, качулката й се вдига…

— Моята глава! — прошепна трескаво Рейстлин, сплел разтреперани пръсти.

Палачът избухва в смях и също вдига качулката си…

— Моето лице! — произнесе вцепенено, чувствайки как го обливат топли и студени вълни.

Той стисна главата си в ръце. За кой ли път направи опит да прогони злите видения от сънищата си, да надвие нощните кошмари, които не го оставяха дори сутрин, които превръщаха в пепел всеки залък в устата му.

Ала напразно.

— Господарят на миналото и настоящето — сега собственият му смях звучеше горчиво и подигравателно. — Господар на нищото! При цялата тази власт съм в капан. В капан! Следвам неговите стъпки и зная, че всяка отминала секунда вече се е случвала ! Виждам непознати лица, а съм сигурен, че съм ги виждал и преди! Чувам ехото на собствените си думи още преди да съм ги изрекъл! Това лице! — Рейстлин притисна ръце към бузите си. — Това лице! Неговото лице! Не моето! Кой съм аз? Собственият си палач!

Мрачните води на времето бяха като гигантски водовъртеж около черната мантия на архимагьосника. Носеха го напред през годините заедно с неговите спътници.

Небето се разтвори и стовари огнен дъжд над град Истар, премаза го, наби всеки негов камък в недрата на земята. Водите на морето благосклонно нахлуха и запълниха зейналата празнина. Великият Храм, където върховният свещенослужител все още очакваше боговете да изпълнят молбите му, просто изчезна от лицето на света. Даже най-смелите измежду морските елфи, които поеха риска да се появят в близост до новосъздаденото Кърваво море на Истар, гледаха изумено към мястото, където дотогава бе стоял Храмът. Сега там нямаше нищо друго освен огромна черна яма. Толкова бездънна и така студена им се стори тя, че дори онези от тях, родени, отгледани и живеещи под водата, не посмяха да плуват по-продължително време около нея.

И все пак мнозина из Ансалон изпитваха завист към участта на жителите на Истар. Смъртта им поне бе дошла бързо.

За онези, които оцеляха след унищожението, смъртта щеше да идва бавно, щеше да бъде грозна и ужасяваща — глад, болести, кланета…

Война.

Сънят на Кризания се разпадна на хиляди парчета. Разнеслият се вик бе неочакван и страшен, дрезгав, изпълнен с ужас. В първия момент дори не можа да си даде сметка какво я бе събудило, толкова дълбоко бе заспала. Огледа се объркано и изплашено, като се опитваше да разбере къде се намира и какво бе накарало дъхът й да секне.

Подът под нея със сигурност бе влажен и твърд. Тялото й несъзнателно започна да се тресе от всепроникващия мраз, зъбите й затракаха от студ. Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.

Внимателно издиша и вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът й отказа да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак…

После отново чу крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе успокоителен, страхът в него проряза душата й.

Отчаяно, полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да помни…

Имаше някакъв напев, монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в огромното нищо.

Рейстлин! Кризания протегна разтреперано ръка, ала пръстите й не напипаха друго освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си, пробляскващото острие на меча в ръката му… Собствените й думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази магьосника… Звукът от падналото оръжие.