Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Преди всичко искаме да благодарим на първоначалните членове на дизайнерския екип на DRAGONLANCE: Трейси Хикман, Харолд Джонсън, Джеф Груб, Майкъл Уилямс, Гали Санчес, Гари Спийгъл и Карл Смит.

Искаме да благодарим и на онези, които се присъединиха към нас в света на Крин: Дъг Найлс, Лаура Хикман, Майкъл Добсън, Брус Несмит, Брус Хърд, Майкъл Брюл и Роджър Е. Мур.

Бихме искали да отправим благодарност и към нашия редактор Джийн Блашфилд Блек, който премина заедно с нас през всички изпитания и триумфи.

И най-сетне, много бихме желали да изразим дълбока признателност към всички онези, които ни предложиха своята подкрепа и насърчения: Дейвид „Зеб“ Кук, Лари Елмор, Кейт Паркинсън, Клайд Колдуел, Джеф Ийзли, Рут Хойер, Каролин Вандербилт, Патрик, Л. Прайс, Бил Ларсън, Стийв Съливан, Денис Бюве, Валери Валюсек, Дезра и Тери Филипс, Джанет и Гари Пек, на нашите семейства и не на последно място — на всички вас, които ни писахте.

Острият тръбен звук проряза есенния въздух като парче студена стомана, предвещаващо гибел и кръвопролития. Армията на джуджетата от Торбардин нахлу в Равнините на Дергот и се устреми към своя враг — собствените си роднини. Вековете на омраза и взаимно неразбиране между хълмистите джуджета и техните братовчеди от планините щяха да облеят в алено равнините през този ден. Победата вече не бе от значение — смисълът й се беше изгубил, а и едва ли някой го търсеше. И двете страни преследваха отмъщение за дела, извършени от деди и прадеди, от мъртъвци, живели и умрели още преди векове. Убийство в името на отдавна забравена кауза — ето какво беше Войната между джуджетата.

Верен на дадената дума и Карас, героят на джуджетата, се биеше в името на своя Крал на Планината. Брадата му бе гладко избръсната заради срама, че трябва да вдига оръжие срещу собствения си род. И макар да се сражаваше в авангарда на армията, Карас ридаеше горчиво всеки път, когато под ударите му падаше поредната жертва. Някъде по това време джуджето най-сетне бе започнало да разбира, че думата победа по някакъв извратен начин е започнала да придобива смисъл на пълно самоунищожение. Пред очите му знамената и на двете страни падаха, потъпкани и забравени, изгубени сред кръвта и унищожителната червена вълна на лудостта и унищожението, поглъщаща армиите им. А когато осъзна, че независимо от това кой ще надделее, все пак победител няма да има, Карас захвърли своя чук — чукът, изкован с помощта на Реоркс, богът на джуджетата — и напусна бойното поле.

В този момент мнозина извикаха „страхливец“. Дори да ги бе чул обаче, той не им обърна внимание. В сърцето си джуджето знаеше много по-добре от всеки друг колко струва в действителност. Като избърса горчивите си сълзи и изми кръвта, полепнала по ръцете му, Карас потърси сред труповете на убитите двамата възлюблени синове на крал Дънкан, след което ги натовари на един кон и се отправи обратно към Торбардин.

Докато се отдалечаваше, зад гърба му продължаваха да се чуват дрезгавите викове на умиращите, крясъците, призоваващи към отмъщение и звънтенето на стоманата. Той не погледна назад. Имаше чувството, че така или иначе ще му се налага да чува този звук до края на дните си.

Героят на джуджетата тъкмо навлизаше сред първите хълмове на планините Каролис, когато до ушите му достигна зловещ тътен, който накара коня под него да заиграе нервно. Карас дръпна юздите и се опита да успокои животното. Огледа се объркано. Какво беше това? Не бе звукът на войната. Всъщност не можеше да се сети за нищо, което би могло да го предизвика.

Джуджето накара коня да се обърне и погледна назад. Идваше някъде оттам, от мястото, където дори в този миг народът му продължаваше да се избива в името на криворазбраната справедливост. Постепенно тътенът се усили, за да се превърне в притъпен грохот, който като че ли заплашваше да връхлети целия свят. Стори му се, че едва ли не, може да види този странен звук, докато приближаваше към него все повече и повече. Карас потръпна и сведе глава, тъкмо когато заплашителният рев се изтърколи още по-близо и изпълни Равнините в ниското.