Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Тас надникна, за да провери дали аргументите му са повлияли по някакъв начин на изражението на война. Дори и да бяха, не му личеше. По измъченото от болката лице на приятеля му се забелязваше сурова решимост, която по-скоро изненада и стресна кендера.

„Карамон се е променил — осъзна той изведнъж. — И не само защото вече няма нищо общо с джуджешката ракия. В него има нещо различно, много по-сериозен е и… ами, предполагам, че изглежда доста по-отговорен от преди. Има и нещо друго обаче. — Той се замисли. — Някаква гордост — реши накрая и откритието го накара да изпита огромно удивление. — Вътрешна гордост и непоколебимост…“

Това вече не беше онзи Карамон, който се предаваше лесно, помисли си кендерът с натежало сърце. Нито пък човекът, който се нуждаеше от верен приятел, който да го държи далече от неприятностите и таверните. Тас въздъхна безрадостно. Старият Карамон започваше да му липсва.

Вече наближаваха завоя. И двамата го бяха познали, макар да запазиха мълчание — войнът, понеже нямаше какво да каже, а Тас от чисто нежелание да признае, че вече е бил тук. Ала приятелите откриха, че несъзнателно са забавили крачка.

Някога пътниците, хвърляйки поглед иззад този завой, виждаха странноприемницата „Последен дом“ и окъпаните й в светлина прозорци. Долавяха аромата на пикантните картофи на Отик или чуваха песните и смеховете, които се носеха през вратата, която се отваряше, за да пропусне поредния посетител, независимо дали е пътник или местен. Точно преди завоя, сякаш по взаимна уговорка, Тас и Карамон спряха напълно.

Продължаваха да мълчат, но и двамата гледаха безутешно към обгорелите дънери на някогашните дървета, пепелта по земята и почернелите скали. В ушите им звънтеше тишина, която бе по-страховита дори от тътнещите гръмотевици. Защото и двамата знаеха, че досега най-малкото трябваше да са чули Утеха, дори и да не можеха да го видят. Звуците на града — ударите на ковашки чук, виковете на продавачите от пазара, амбулантните търговци и играещите деца, звуците на самата Странноприемница.

Само че нямаше нищо. Само тишина. И честите далечни гръмотевици.

Най-после Карамон въздъхна:

— Хайде — каза той и закуца нататък.

Тас го последва бавно. Обувките му бяха така натежали от калта, че имаше чувството, че е нахлузил подковани джуджешки ботуши. Ала те не бяха дори наполовина толкова тежки, колкото мъката в сърцето му. Кендерът си мърмореше отново и отново:

— Това не е Утеха, това не е Утеха, това не е Утеха — додето думите започнаха да се сливат и заприличаха на някое от заклинанията на Рейстлин.

Когато минаха завоя, той вдигна изплашено очи…

… и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Какво ти казах, Карамон? — надвика той стенанията на вятъра. — Погледни, няма нищо! Съвсем нищичко! — Тас улови с малката си ръка огромната длан на война и направи опит да го дръпне назад. — Да тръгваме. Хрумна ми една идея. Можем да се върнем обратно във времето, когато Физбан направи онази златна щуротия в небето…

Ала Карамон вече се бе отърсил от кендера и с мрачно изражение се опитваше да продължи напред. Внезапно той спря и се загледа в земята:

— Тогава какво е това, Тас? — попита той напрегнато.

Като дъвчеше нервно края на опашката си, Тасълхоф се приближи и застана до спътника си.

— Кое какво е? — попита упорито.

Карамон посочи.

Кендерът подсмръкна:

— Добре де, виждам голямо разчистено място. Какво пък, може наистина тук да е имало нещо. Сега обаче го няма, така че защо да се тревожим? Аз… О, Карамон!

Раненото коляно на огромния войн внезапно се бе предало под тежестта му. Той се олюля и вече бе на път да падне, когато Тас го подкрепи. С помощта на кендера, Карамон се добра до овъгления дънер на едно необикновено голямо валеново дърво в самия край на оголеното парче кална земя. Той се подпря на него с измъчено и обляно в пот лице и разтърка коляното си.

— Как мога да ти помогна? — попита разтревожено Тасълхоф, като го стисна силно за лакътя. — Знам как! Ще ти направя бастун! Наоколо сигурно се търкалят много счупени клони. Ей сегичка ще потърся.

Приятелят му кимна безмълвно и уморено.

Кендерът хукна с желание, като оглеждаше с остър поглед сивата, слузеста почва, доволен най-вече от факта, че не му се налага да отговаря на въпроси за някакви си глупави оголени пространства. Не след дълго забеляза тъкмо това, което търсеше — края на отчупен клон, подаващ се от калта. Тас го улови здраво и дръпна. Ръцете му се изплъзнаха и той се прекатури назад. Изправи се и огледа опечалено полепналата мръсотия по сините си гамаши. Опитът му да я избърше само влоши положението. Въздъхна и мрачно се залови за клона. Този път усети, че поддава.