Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Нещо в него трепна напрегнато. Огледа по-внимателно пъновете на обгорените дървета. Дори в това състояние не можеше да не признае, че трябва да бяха най-големите дървета, които някога е виждал… с изключение на…

Тас преглътна. Листа, есенни цветове, димът от домашните огнища, издигащ се над долината, езерото — синьо и гладко като стъкло…

Той мигна няколко пъти, за да прочисти очите си от тънкия слой пепел и дъжд. Озърна се несигурно и обърна поглед нагоре по пътеката, обратно към огромния валчест камък… Втренчи се в езерото между овъглените пънове на дърветата. После отправи взор към назъбените планински била. Не, със сигурност чичо Трапспрингър не беше идвал тук.

— О, Карамон! — прошепна ужасено кендерът.

— Какво има? — Карамон се обърна и го погледна толкова странно, че Тас усети как страхът го потапя в невероятна паника.

— Н-нищо — заекна той. — Просто си въобразявам. Карамон — добави решително, — да тръгваме! Още сега. Можем да отидем, където си поискаме! Можем да се върнем обратно във времето, където бяхме всички заедно, когато бяхме щастливи! Когато Флинт и Стурм още бяха живи, Рейстлин носеше червената мантия, а Тика…

— Млъквай, Тас — предупреди го войнът.

Думите му бяха подчертани от поредната гигантска мълния, която накара кендера да замижи.

Вятърът се усилваше и фучеше през пъновете на гигантските дървета, сякаш някой шумно си поемаше дъх през стиснати зъби. Топлият дъжд бе престанал. Облаците ги подминаваха и отново бяха позволили на бледното слънце да проблесне болнаво на сивото небе. На хоризонта обаче те продължаваха да се трупат, да набират злоба, да стават все по-тежки и черни. Многоцветните мълнии ги обагряха в хиляди светлини, придавайки им някаква студена, но смъртоносна красота.

Карамон продължи по калната пътека, като се мръщеше заради силната болка в ранения си крак. Тас не помръдна. Той проследи с очи пътя им и — макар сега всичко да изглеждаше толкова невероятно различно — знаеше, че ще ги отведе до един определен завой. А зад този завой имаше нещо, което не му позволяваше да последва Карамон. Просто стоеше и се взираше в гърба на приятеля си.

След няколко секунди войнът очевидно усети, че нещо не е както трябва и се огледа. После спря. Лицето му бе изкривено от болка и изтощение.

— Хайде, Тас! — подвикна раздразнено.

Тас завъртя вързаната си на опашка коса около пръста и поклати глава.

Карамон го изгледа заплашително. Кендерът най-сетне избухна:

— Това са валенови дървета, Карамон!

Суровото изражение на едрия войн се смекчи:

— Зная, Тас — каза той уморено. — Това е Утеха.

— Не, не е! — извика кендерът. — Просто… просто е някакво място, където растат валенови дървета! Сигурно има много такива места, не може да няма…

— Както и много места, които си имат езерото Кристалмир и планините Каролис, или пък като онзи валчест камък ей там, където видяхме Флинт да си дялка нещо, и където един ето такъв път води до…

— Не можеш да бъдеш сигурен! — изкрещя ядосано Тас. — Невъзможно е! — Внезапно той се затича напред, или поне се опита, като газеше в дълбоката, лепкава кал колкото можеше по-бързо. Той се добра до Карамон, улови го за ръката и увисна на нея: — Да тръгваме! Да се махаме оттук! — Още веднъж му показа устройството за време. — Можем… можем да се върнем в Тарсис! Където драконите срутиха покрива над главата ми! Беше хубаво, страшно интересно. Спомняш ли си? — Гласът му се бе извисил до непоносим писък и отекваше между дънерите на мъртвите дървета.

Карамон се пресегна с мрачно изражение и издърпа устройството от ръката на кендера. Без да обръща внимание на протестите му, той започна да преобръща този и онзи скъпоценен камък, като постепенно превръщаше искрящия скиптър в съвсем безинтересно украшение, подобно на медальон. Накрая Тас се предаде и го загледа нещастно.

— Защо не искаш да тръгнем, Карамон? Това място е ужасно. Нямаме нито храна, нито вода, а и доколкото виждам, тук едва ли ще успеем да намерим каквото и да е за ядене. Плюс това е почти сигурно, че някоя от тези светкавици ей сега ще ни тресне, бурята се приближава и много добре знаеш , че това не е Утеха!…

— Не зная , Тас — каза тихо едрият войн. — Но искам да се убедя. Какво има? Не ти ли е любопитно? Откога кендерите започнаха да обръщат гръб на приключенията? — и той продължи по пътя си с накуцване.

— Любопитен съм като всеки кендер — измърмори Тас и като наведе глава, заситни след приятеля си. — Но едно е да си любопитен за някое място, където никога не си бил, и съвсем друго — да си любопитен за дома. Предполага се , че поне това не бива да ти е любопитно! Домът никога не се променя. Той винаги си е на едно и също място, все един и същ и очаква търпеливо да се завърнеш. У дома е там, където казваш: „Божичко, съвсем същото е, както го оставих!“, а не „Божичко, тук прилича на сборище на милион побеснели дракони!“ У дома не е място за приключения, Карамон!