Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Искаме да изкажем признателност за работата на следните хора:

Майкъл Уилямс — за прекрасната поезия и топлото приятелство.

Стийв Съливан — за чудесните му карти. (Сега вече знаеш къде си, Стийв!)

Патрик Прайс — за ценните му съвети и ползотворна критика.

Джейн Блек — нашият редактор, който вярваше в нас от самото начало.

Рут Хойер — за дизайна на книгата.

Роджър Лур — за статиите в списание Dragon® и историята за Тасълхоф и мамута.

Екипът на Dragonlance: Харълд Джонсън, Лаура Хикман, Дъглас Найлс, Джеф Груб, Майкъл Добсън, Майкъл Брюл, Брус Хърд.

На художниците на календара на Dragonlance за 1987:

Клайд Колдуел, Лари Елмор, Кейт Паркинсън и Джеф Ийсли.

Една самотна фигура крачеше тихо към далечната светлина. Вървеше безшумно и стъпките й потъваха в безкрайния мрак, който се стелеше около нея. Бертрем се отдаде на един от редките полети на фантазията си, докато гледаше на пръв поглед безкрайните редици от книги и свитъци, които бяха част от „Хрониките на Астинус“, описващи историята на този свят, историята на Крин.

„Сякаш съм погълнат от вихъра на времето“, помисли си той и въздъхна, загледан в притихналите, смълчани редици от томове. За миг му се прииска потокът на времето да го запрати някъде другаде, за да не му се налага да се изправя пред такива важни задачи.

— Цялото знание на света е в тези книги — каза си той замислено. — Така и никога не намерих начин да направя идването си тук по-малко натрапчиво за неговия автор.

Бертрем спря пред вратата, за да събере смелост. Диплите на мантията му на официален естет спряха да се вълнуват и се подредиха в стройни гънки. Стомахът му обаче отказа да последва примера на одеждите му и се люшна необуздано напред. Бертрем прокара ръка над темето си, нервен жест, останал от по-младите му години, преди професията му да го лиши от коса.

„Какво ме безпокои, питаше се той мрачно. Има и нещо друго, освен това, че отивам при Господаря. Нещо, което не съм чувствал, откакто… откакто…“ Бертрем потръпна. „Да, откакто онзи млад маг едва не издъхна на прага ни по време на последната война.“

Задаваше се война… промяна, ето какво усещаше да се носи във въздуха. Подобно на гънките на мантията му светът като че ли най-сетне бе на път да се успокои, но сега той отново чувстваше, че ще има промяна, както бе доловил това преди две години. Искаше му се да може да я спре.

Бертрем въздъхна.

— Със сигурност няма да спра нищо, докато стоя тук в тъмнината — промърмори той. Беше някак неспокоен, сякаш наоколо витаеха духове. Изпод една врата грейна ярка светлина, която се разстла по коридора. Хвърляйки бърз поглед назад към книгите по тъмните лавици, напомнящи мъртвешки тела, намерили покой в своите гробници, естетът отвори вратата и влезе в кабинета на Астинус от Палантас. Макар домакинът му да беше вътре, той нито го поздрави, нито вдигна глава.

Бертрем мина с тихи, отмерени стъпки по великолепния килим от агнешки кожи върху мраморния под и спря пред голямото писалище от полирано дърво. Без да пророни нито дума, той остана загледан в ръката на историка, която вещо направляваше пачето перо върху пергамента, изписвайки с него равни и сигурни линии.

— Какво има, Бертрем? — попита Астинус, без да престава да пише.

Застанал пред него, Бертрем насочи вниманието си към буквите, които макар и обърнати наопаки, бяха добре очертани, ясни и лесни за разчитане.

На този ден, при 14-ото начало на Нощната стража, Бертрем влезе в кабинета ми.

— Кризания от рода Тариниус е тук, за да се срещне с вас, Господарю. Тя твърди, че я очаквате… — Гласът на Бертрем заглъхна до шепот. Естетът бе впрегнал цялата си смелост, за да стигне толкова далече.

Астинус продължи да пише.

— Господарю — поде плахо Бертрем, потръпвайки заради дързостта си. — Аз… ние сме в затруднение. В края на краищата тя е Преподобна дъщеря на Паладин и аз… реших, че е невъзможно да не я допусна. Какво да…