Маргарет Вайс: Времето на близнаците

Когато го видя за първи път, той й направи приятно впечатление. По онова време Елистан бе на върха на могъществото си. Красив, силен, в средата на жизненото си поприще, той приличаше на онези древни свещеници, които се бяха сражавали рамо до рамо с могъщия Хума или поне така разказваха легендите. В началото на вечерта Кризания откри кауза, на която да се възхищава. А когато проповедта свърши, тя бе паднала на колене, плачейки от смирение и радост. Душата й най-накрая бе намерила упованието, което бе търсила.

Боговете не са се отвърнали от хората, беше посланието на Елистан. Хората се бяха отвърнали от боговете, изисквайки в гордостта си онова, което Хума бе потърсил в смирение. На другия ден Кризания напусна своя дом, богатството, слугите, родителите и годеника си и се премести да живее в една малка студена къща — предшественик на бъдещия Храм, който Елистан планираше да бъде построен в Палантас.

Сега, две години по-късно, тя бе преподобна дъщеря на Паладин, един от малцината хора, които бяха счетени за достойни да изведат новата вяра напред през този тежък начален период от съществуването й. И за Църквата беше добре, че разполага с такава млада и силна кръв. Елистан й бе отдал целия си живот и енергия. Сега изглеждаше, че богът, комуто той бе служил толкова вярно, скоро щеше да призове своя свещенослужител при себе си. И когато този печален момент настъпеше, мнозина вярваха, че Кризания щеше да продължи делото му.

Кризания определено знаеше, че я подготвят да поеме водачеството на църквата, но беше ли това достатъчно? Както бе казала на Астинус, младата жрица чувстваше, че съдбата я е избрала, за да направи някаква голяма услуга на света. Сега, когато войната бе свършила, ежедневните църковни дела й се струваха скучни и досадни. Всеки ден тя се молеше на Паладин да й възложи някаква голяма задача. Даде обет, че е готова да пожертва всичко, дори живота си, в служба на възлюбения бог.

И отговорът бе дошъл.

Сега Кризания чакаше с едва сдържано нетърпение. Не се страхуваше, не я плашеше дори и срещата с човека, за когото се твърдеше, че въплъщава най-голямото зло на Крин. Ако възпитанието й го позволяваше, устните й дори щяха да се изкривят в презрителен присмех. Какво зло би могло да устои на могъщия меч на вярата? Какво зло можеше да прониже бляскавата й броня?

Като рицар, яхнал коня си на път за турнира, закичен с венците на своята любима, знаейки, че не може да загуби, докато вятърът развява тези амулети, Кризания бе забила поглед във вратата, очаквайки да посрещне първия удар в този двубой. Когато вратата се отвори, ръцете й — останали до този момент спокойно свити — се притиснаха силно една в друга.

В стаята влезе Бертрем. Очите му се насочиха към Астинус, който седеше неподвижен като каменна колона на неудобния твърд стол до огъня.

— Магът Рейстлин Маджере — съобщи Бертрем и гласът му трепна. Може би си мислеше за последният път, когато бе оповестил идването на този посетител. Тогава Рейстлин умираше и повръщаше кръв на стълбите на Великата библиотека. Астинус се намръщи при тази липса на самоконтрол от негова страна и естетът изчезна веднага и полите на мантията му се изнизаха през процепа на вратата.

Кризания несъзнателно затаи дъх. В началото не видя нищо, само тъмна сянка в очертанията на вратата, сякаш самата нощ бе приела форма, за да застане там. Тъмната сянка не продължи по-нататък.

— Влезте, стари приятелю — рече Астинус с дълбокия си, безстрастен глас.

Сянката бе огряна от топло мъждукане. Пламъците на огъня проблеснаха върху мекото кадифе на черната мантия, а след това се появиха малки искрици, когато сребърните нишки на руните, бродирани около качулката, заблещукаха. Сянката се превърна във фигура, покрита до земята в черни одежди. За няколко мига единственото нещо, което говореше, че фигурата принадлежи на човек, бе тънката, почти мъртвешка ръка, която стискаше дървен жезъл, на чийто връх имаше кристална топка в златна драконова лапа.

Когато фигурата влезе в стаята, Кризания почувства да я обзема студено разочарование. Тя бе поискала от Паладин да й възложи някаква трудна задача! Къде беше голямото зло в създанието, което бе влязло? Пред нея стоеше мършав и болнав мъж, с леко прегърбени рамене, който се подпираше на жезъла си, сякаш бе толкова слаб, че не можеше да се движи без негова помощ. Тя знаеше възрастта му. Някъде около двадесет и осем години. И въпреки това, той имаше вид на деветдесетгодишен старец — ходеше бавно, предпазливо и дори леко залиташе.