Маргарет Вайс: Дракони на есенния здрач

Чуй заглъхващата песен на мъдреца,
тя, като дъжд сълзи небесни, отми прахта от старите легенди
и Копието на Хума блесна.
Защото някога — в отминали векове,
далеч, далеч от спомени и думите лъжовни,
когато в скута на горите изгряваха по три луни,
тогава драконите черни, страховити зли,
подпалиха в света на Крин война съдбовна.

Полетяха чудовищата страшни,
за да покрият с мрак цялата земя
и не откликна никой на воплите ужасни,
че светът е покорен от черната луна.
Тогава нова светлина изригна — Хума,
той боговете призова да изковат
за него копие и сила да дадат,
за да прониже драконите в Крин
и да прогони техните криле
далеч от просветляващите брегове.

И смелият рицар, окрилен от светлината,
величествен се понесе към тях,
пристигна в лоното на планината,
разбуди тишината в техния храм.
Повика мощта им неизразима,
поиска с божествена сила си го дарят,
за да тръгне с драконите на бой
оръжието му страшно да благословят,
и черния мрак да прогони той.

Сам Паладин, най-великият бог,
изгря до него и го озари,
омагьоса копието, ръката му,
и Хума, по-ярък от всички луни,
Кралицата на Мрака победи и прогони,
а писъците на нейните черни чада
отекнаха в кралството на смъртта,
където клетвите им страшни
не можеха да сторят никому беда.

Така със гръм завърши
Епохата на Сънищата.
Започна нова — тази на Могъществото.
Ищар на изток бързо се въздигна,
там сребърни и златни кули възвестиха
на злото края.
Настъпиха дълги и мирни лета,
а правдата грееше в небесата,
бляскава и неотразима — като ярка звезда.

Но злобни сенки се промъкваха полека,
видя ги кралят на Ищар —
дърветата като кинжали почерняха,
а ручеите в светлината на луната потъмняха.
Потърси книги за пътеките на Хума,
ръкописи, знаци, заклинания,
за да призове отново боговете с тях
и да получи помощта им свята,
с която да накаже този свят на грях.

Но те извърнали се бяха от години
и всичко се разцепи в пламъци,
ужасен огън през Ищар премина
и не остана камък върху камък.
Планините с трясък се стовариха,
моретата заляха плодородни долини
и те изсъхнаха забравени във Пустошта.
Останаха само пътеките на мъртвите —
настъпи времето на мрака и смъртта.

И възцари се Епохата на Отчаянието,
с пътища преплетени и разрушени градове.
Своята сила изгубиха боговете на знанието
и ние крещяхме от болка към сляпото небе.
Надвиквахме се с пясъците, с ветровете,
надявахме се, че ще чуят тъжния ни глас
и чакахме отговор, някакъв знак техен…
Ала мълчаха странно боговете
забравили и Крин, и нас.