Маргарет Вайс: Дракони на есенния здрач

— Ха! — изсумтя Отик. — Ретарк е Страж на Сийкърс и на Солас. Те винаги са нервни. Щеше да видиш какво е чудо, ако работеше за Хедерик, тоя фанат…

— Внимавай! — предупреди го Тика.

Отик сви рамене.

— Висшия Теократ няма как да ни чуе, освен ако вече не се е научил да лети. Първо аз ще чуя стъпките му. — Но Тика забеляза че сниши глас, преди да продължи: — Жителите на Солас няма да изтърпят още много, запомни ми думите. Изчезват хора и никой не знае къде ги отнасят. Тъжно време настъпи. — Той поклати глава, но после се усмихна. — Но е добро за бизнеса.

— Ако не ни затворят — изрече мрачно Тика. Грабна метлата и започна енергично да мете пода.

— Даже теократите трябва да си пълнят шкембетата и от време на време да си прочистват гърлата от огъня и сярата — изхили се Отик. — Всекидневните проповеди за Новите Богове явно доста пресушават устата. Ами че той е тук всяка вечер.

Тика спри да мете и се подпря на бара.

— Отик — изрече със сериозен и тих глас, — носят се и други слухове. За война. На север се събирали армии. И онези особени хора от градът с качулките, дето се въртят около Висшия Теократ, задават въпроси.

Отик погледна нежно деветнайсетгодишното момиче, пресегна се и я потупа по врата. Беше й като баща особено откакто нейният мистериозно изчезна. Заигра се с червеникавите й къдрици.

— Война. Пфу! От Катаклизма насам все за това се говори. Празни приказки, момиче. Може и Теократът да пуска тези слухове, за да държи хората в напрежение.

— Не знам — намръщи се Тика. — Аз…

Вратата се отвори.

Двамата се стреснаха и извърнаха глави. Не бяха чули стъпки, а това беше странно! Ханът „Последен дом“, подобно на всички останали сгради в Солас, с изключение на ковачницата, беше построен високо в клоните на могъщо валеново дърво. След ужаса и хаоса на Катаклизма хората от града бяха решили да се доверят на дърветата. Затова Солас стана дървесен град, едно от малкото чудеса, останали в Крин. Къщите и работилниците бяха свързани с груби дървени мостове-пътеки високо над земята и за петте хиляди обитатели на града това бе ежедневие. Ханът „Последен дом“ беше най-голямата постройка в Солас и се намираше на петнайсет метра над земята. Около грапавия ствол на древното валеново дърво се виеше стълба. Както бе споменал Отик, всеки посетител на хана щеше да бъде чут дълго преди да бъде видян.

Но нито Тика, нито Отик бяха чули стареца.

Той стоеше на вратата, подпираше се на избеляла дъбова тояга и оглеждаше обстановката. Парцаливата качулка на простата му сива роба скриваше главата му и засенчваше чертите на лицето, с изключение на блестящите соколови очи.

— Какво ще обичаш, старче? — попита Тика непознатия и размени изпълнен с безпокойство поглед с Отик. Ами ако този старец беше шпионин на Сийкърс?

— Ъъ? — премигна старецът. — Отворено ли е?

— Ами… — Тика се поколеба.

— Разбира се — изрече с широка усмивка Отик. — Заповядай, Сивобради. Тика, донеси един стол за госта. Сигурно се е уморил от изкачването.

— Изкачване ли? — Старецът почеса брадата си, огледа терасата и погледна надолу към земята. — А, да. Изкачване.

Ужасно много стълби… — Той направи няколко крачки из помещението и махна закачливо на Тика с тоягата си. — Хващай се на работа, момиче. Сам ще си донеса стол.

Тика сви рамене, взе метлата и продължи да мете, без да го изпуска от поглед.

Старецът застана в средата на помещението и се огледа, сякаш се опитваше да запомни разположението на всички маси и столове. Гостната беше просторна и се виеше покрай ствола на дървото. По-малките му клони крепяха пода и тавана. Старецът огледа с подчертан интерес камината, която се намираше навътре в помещението. Тя бе единственото каменно изделие в хана, очевидно дело на джуджета, направена така, че да изглежда като част от дървото и да се вписва естествено в клоните, които се издигаха над нея. Кофата до камината беше натъпкана с борови цепеници, донесени от високите планини. Никой обитател на Солас дори не би и помислил да гори дървесината на собственото си дърво. В кухнята имаше втори изход, който представляваше дупка на петнайсет метра от земята. От него се възползваха малцина посетители.

След като огледа навсякъде, явно удовлетворен, старецът измърмори нещо на себе си и за огромно удивление на Тика захвърли тоягата, нави ръкавите на робата си и започна да размества мебелите!

Тика спря да мете и се подпря на метлата.

— Какво правиш? Тази маса винаги си е била тук!