Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Великият архимаг Рейстлин Маджере беше сътворил своя магически Басейн на виденията дълбоко в подземията на Кулата на Върховното чародейство, която някога, по стечение на обстоятелствата, бе пребивавала в Палантас, а сега се намираше в Нощлунд. Взирайки се в този басейн, магьосникът бе успявал да остава в течение и дори да направлява интересуващите го събития във външния свят. И въпреки че Рейстлин Маджере беше мъртъв вече дълги години, създаденият от него басейн продължаваше да върши работа. Сега с поддържането му се бе заел новият собственик на Кулата — чародеят Даламар. По този начин, макар и затворник в собствената си кула — същински остров сред реката от душите на мъртвите, Даламар често бе посещавал в ума си онези места, които иначе нямаше как да достигне по друг начин.

В този момент Палин Маджере се намираше на ръба на този басейн и се взираше в непотрепващата синя светлина, която гореше в средата му и на практика беше единственото осветление в мрачното помещение. Даламар също стоеше до него и на свой ред бе впил поглед в непотрепващия огън. Макар че магьосниците с лекота можеха да наблюдават всяко едно събитие, случващо се в момента по света, двамата много внимателно се взираха в ставащото недалеч от тях — в ставащото на самия връх на Кулата, в чиито подземия се намираха те самите.

В лабораторията, някога принадлежала на Рейстлин Маджере, щеше да се проведе среща между Златна Луна от Цитаделата на светлината и Мина, Господарката на Нощта, водачка на Рицарите на Нерака. Златна Луна вече беше дошла в това странно място. В лабораторията царяха хлад и мрак и отвсякъде бяха надвиснали сенки. Даламар й беше оставил фенер, ала светлината му беше слаба и успяваше единствено да подчертае тъмнината, която сякаш никога нямаше да се разпръсне напълно, дори ако вътре запалеха всеки фенер и всяка свещ, съществуващи по лицето на Крин. Тъмнината — душата и сърцето на тази заплашителна кула — владееше изцяло това помещение, чието минало бе изпълнено с толкова много смърт, болка и страдания.

Именно тук Рейстлин Маджере се бе опитал да подражава на боговете и да създаде живот, за да се провали напълно, донасяйки на бял свят жалките, тромави, покъртителни в самото си присъствие същества, живели и изчезнали в стаята, където в същия момент се намираха двамата чародеи. Пак в тази лаборатория драконовата повелителка Китиара бе намерила смъртта си — смърт, която по своята бруталност можеше да се сравнява единствено с потопения й в реки от кръв живот. Тук се възправяше и Порталът, водещ към Бездната, връзката между владенията на смъртните и умрелите, която отдавна бе прекъсната и сега служеше единствено за дом на мишките и паяците.

Златна Луна много добре познаваше мрачната история на това помещение. И навярно тъкмо тази история занимаваше мислите й сега, помисли си Палин, загледан към потрепващия й на повърхността на басейна образ. Лечителката стоеше в лабораторията, обгърнала рамене, и потръпваше не от студ, а от страх. Магьосникът почувства лека загриженост. Познаваше Златна Луна от дълги години, но така и не можеше да си припомни кога за последен път я е виждал изплашена от нещо.

Навярно се дължеше на странното тяло, което понастоящем Лечителката обитаваше. В действителност Златна Луна отдавна беше прехвърлила деветдесетте. Истинското й тяло беше на възрастна жена — все още жизнено, все така силно за човек на нейните години, ала с белязана от старостта кожа, с приведен гръб и изкривени пръсти, които обаче така и не бяха загубили внимателното си докосване. Истинското й тяло й бе служило вярно и никога не й бе хрумвало да съжалява за нещо или да се страхува от настъпването на годините, които й бяха донесли радостите на любовта и раждането, скърбите на любовта и смъртта. Това тяло й бе отнето в нощта на голямата буря и заменено с друго, непознато, много по-младо, красиво и преливащо от жизненост. Сега единствено очите й напомняха на Палин за жената, която му се струваше, че е познавал през целия си живот.

„Тя е права — помисли си магьосникът. — Това тяло не е нейно. Изглежда като взето назаем. Като дрехи, които не са ти по мярка.“