Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Звукът от юмручни удари по вратата изведнъж престана и отвън настъпи тишина. За момент Палин изпита надеждата, че вероятно са се отказали и са си тръгнали. Сетне се разнесе шумолене, сякаш хората бързаха да се отдръпнат пред някой. Чуха се нови стъпки — далеч по-леки от предишните.

После прозвуча самотен глас. Звучеше накъсано, сякаш задавен от сълзи:

— Нека чародеят Даламар ме чуе добре — каза Мина. — Известно ми е, че си вътре. Свали защитното заклинание от вратата, за да се срещнем и обсъдим неща, които ще бъдат от взаимен интерес.

Устните на Даламар се извиха презрително. Той не отговори. Вместо това продължаваше да стои мълчаливо и неподвижно.

— Единият бог ти даде много дарове, Даламар, направи те могъщ, по-могъщ от всякога — подхвана отново Мина, след като направи пауза с надеждата да получи отговор, който така и не последва. — Единият бог не желае да му благодариш. Тя иска от теб единствено да й служиш, да й отдадеш изцяло сърцето и душата си. Магията на мъртвите ще бъде твоя. Всеки ден при теб ще се стичат милиони, милиони души и ще се прекланят пред волята ти. Най-после ще бъдеш освободен от тази Кула и ще можеш да обикаляш света. Ще можеш да се върнеш в родните земи, да посетиш горите, които винаги си обичал и за които копнееш. Сега народът на елфите е изгубен и търси спасението си. Без съмнение те ще те приветстват като свой водач и ще славословят името ти.

Очите на Даламар се затвориха, сякаш изпитваше болка.

Току-що му бяха предложили всичко, за което някога бе мечтал, осъзна Палин. Кой на негово място би отказал?

И все пак мрачният елф остана безмълвен.

— А сега се обръщам към теб, Палин Маджере — каза Мина. Магьосникът имаше чувството, че вижда искрящите й кехлибарени очи даже през затворената и заключена със защитно заклинание врата. — Твоят чичо Рейстлин Маджере разполагаше с могъществото и куража да предизвика на двубой Единия бог. Виж себе си, неговия племенник. Криеш се от Единия бог като някакво дете, което се страхува да не го накажат. Колко ли разочарован щеше да бъде той от теб… Срам за твоя чичо, за твоето семейство, за самия теб. Единият бог вижда в сърцето ти. Единият бог съзира глада, който изпитваш. Служи на Бога, Маджере, и ще станеш по-могъщ дори от чичо си… ще бъдеш уважаван и почитан. Приемаш ли, Маджере?

— Ако беше дошла малко по-рано, навярно щях да ти повярвам, Мина — отговори Палин. — Признавам, че умееш да ласкаеш тъмните страни от душата на човека. Моят чичо, където и да се рее сега духът му, не се срамува. А семейството ми се гордее с мен независимо от това, че съм сторил малко, за да заслужа обичта му. Отправям благодарност към този твой Един бог, задето отвори очите ми и ме накара да видя, че даже да не съм направил нищо съществено в живота си, все пак съм обичал и съм бил обичан. Единствено това има значение.

— Колко сантиментално наистина — отвърна Мина. — Ще се погрижа да изпишат тези думи върху надгробния ти камък. Ами ти, мрачни елфе? Взе ли вече решение? Вярвам, че едва ли ще проявиш такава глупост както приятеля си?

Даламар най-сетне проговори, ала не на Мина. Вместо това се обърна към синия пламък, горящ в центъра на неподвижния басейн:

— Някога вдигнах очи към нощното небе и съзрях там черната луна. Тогава с вълнение разбрах, че съм един от малкото на този свят, които наистина я виждат. Някога можех да чувам гласа на бог Нуитари и да се къпя в щастието на благословията му във всяко мое заклинание. Тогава, преди толкова много време, магията танцуваше и искреше в кръвта ми. Сега магията изпада от пръстите ми като личинки, изпълзели от полуразложен труп. Предпочитам да се превърна в подобен труп, отколкото да служа на някого, който е толкова изплашен от живите, че предпочита да се ползва от услугите на мъртвите.

Нечия ръка се стовари върху вратата. Дървото и заклинанието, което го предпазваше, се натрошиха на парчета.

Мина пристъпи в помещението. Влезе съвсем сама. Синият пламък, горящ в центъра на басейна, мигом обля бронята й, засия в сърцето и кехлибарените й очи. Ниско подстриганата й червена коса лъщеше на светлината. Сега тя бе самото въплъщение на могъществото и величието, ала от погледа на Палин не убягна и фактът, че кехлибарените очи са зачервени и подути, а по бузите й се виждаха следи от сълзи в резултат на скръбта по изгубената Златна Луна. Чак сега магьосникът разбра вероломството и коварството на Такхизис и осъзна, че никога през живота си не я е мразил толкова силно, както сега. И не заради това, което му беше причинила или се канеше да му причини, но заради стореното на Мина и всички онези като нея.