2
Значимостта на гнома
Даламар беше попитал Палин дали разбира напълно значимостта на гнома. Тогава нито той, нито Тасълхоф бяха разбрали въпроса му. Ала сега на кендера му се струваше, че най-после започва да го проумява. Намираше се в една от най-тесните и скучни стаи в Кулата на Върховното чародейство — стая, която бе лишена от каквито и да било интересни предмети и съдържаше в себе си единствено тъжни на вид маси, няколко стола с прави облегалки и една-две дреболии, които така или иначе бяха прекалено големи, за да се поберат в кесията ти. Не му оставаше друго, освен да се взира през прозореца към също толкова безинтересната гора от неизброими кипариси — повече, отколкото му бяха необходими всъщност, или поне на такова мнение беше Тас, — както и към душите на умрелите, които се скитаха между дънерите им. Не му оставаше нищо друго за правене. Алтернативата беше да наблюдава как Гатанко се рови из различните части на счупеното Устройство за пътуване във времето. Но независимо от всичко Тасълхоф вече съвсем ясно разбираше значимостта на гнома.
Преди доста време — колко точно кендерът така и не успяваше да си припомни, понеже времето вече му се струваше като една огромна, разкаляна локва заради цялото това препускане назад-напред из бъдещето, което в крайна сметка не беше съвсем истинско бъдеще, но пък в което всички изведнъж бяха решили, че трябва да го изпратят в миналото, за да умре — както и да е, преди доста време Тасълхоф, и то съвсем не по своя вина (добре де, може би отчасти), съвсем случайно се беше оказал в Бездната.
И понеже винаги бе предполагал, че Бездната е ужасно място, където се случват възможно най-отвратителни неща — например има демони, които измъчват хората до безкрайност, — Тас съвсем справедливо беше почувствал неизразимо разочарование, откривайки, че в действителност Бездната е, ами, скучна. Скучна до премаляване. Място, където не се случва нищо интересно. Нито пък безинтересно. Като цяло Бездната не можеше да ти предложи абсолютно никакви занимания при никакви обстоятелства. Нямаше нищо за гледане, нищо за правене, а и нямаше къде да отидеш. За един кендер това чисто и просто си беше самият ад.
Единствената му мисъл тогава бе как да се измъкне. Беше се случило така, че точно по това време Тас имаше в себе си Устройството за пътуване във времето — същото, което имаше и сега. И устройството беше счупено — по същия начин, както беше счупено и сега. Беше срещнал гном — доста приличащ на гнома, който понастоящем виждаше пред себе си… И тогава гномът бе поправил устройството — каквото правеше и този тъкмо в този миг. Ала голямата разлика беше, че докато се намираше в Бездната, Тасълхоф искаше устройството да бъде поправено, а сега съвсем не беше така.
Понеже, когато това станеше, Палин и Даламар щяха да изпратят него — Тасълхоф Кракундел — обратно във времето, към момента, когато Бащата на Всичко и Нищо трябваше да го направи на палачинка и да го превърне в тъжния призрак, когото бе срещнал да се скита по толкова безутешен начин из Нощлунд.
— Какво всъщност си правил с това устройство? — измърмори раздразнено Гатанко. — Да не си го метнал в месомелачка?
Тасълхоф затвори очи, за да не му се налага да гледа гномчето, но това не беше от голяма полза, защото продължаваше да го вижда — с тъмното му лице и рошавата му коса, която стърчеше във всички посоки, сякаш току-що по невнимание беше бръкнало с пръст в някое от собствените си изобретения, като например задвижваното с пара самоходно наргиле или може би самонавиващия се локомотив, който едновременно с това можеше да се използва и като устройство за рязане на ряпа. Още по-лошо — в мъничките любопитни очички на гномчето се забелязваха проблясъци на обезпокоителна интелигентност. Какво всъщност си правил с това устройство? Да не си го метнал в месомелачка? Бяха съвсем същите думи — или поне доста се доближаваха, — които предишният гном му бе отправил в едно предишно време.
За да се отърве от внезапното замайване, Тасълхоф отпусна увенчаната си с опашка глава (посребряваща тук-там, вече не беше толкова млад) върху ръцете си на масата. Ала вместо да изчезне, замайването само се изви в спирала и се насочи към стомаха му, а от там и из цялото му тяло.
И тогава чу глас. Същият глас, който му бе проговорил в едно предишно време на едно предишно място преди толкова много години. Гласът му причиняваше болка, караше вътрешностите му да се свиват, а мозъкът му да се пръска от болка, заплашвайки да разпука самия му череп. Глас, който му докарва единствено нетърпимо главоболие. Беше го чувал само веднъж преди това, но не си спомняше някога да е пожелавал да го чуе отново. Направи опит да запуши уши с ръце, ала гласът звучеше в него, така че и това не помогна.
Читать дальше