Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Рицарите на Мина, очевидно ужасени от могъщите чародеи в стаята, останаха сред сенките в подножието на стълбите. Гласът на Даламар се надигна в напев, ала думите му звучаха неясно и скоро гласът му просто заглъхна. Палин отчаяно се опита да извика магията си. Заклинанието просто се разпадаше в ръцете му, изтичаше между пръстите му като песъчинки от строшен пясъчен часовник.

Мина ги изгледа с презрителна усмивка:

— И двамата сте нищо без магията си. Вижте се… Съкрушени и безсилни старци. Паднете на колене пред Единия бог. Молете се да ви върне магията и тя ще отвърне на молитвите ви!

Даламар и Палин не помръдваха. И никой от тях не проговори.

— Е, така да бъде — каза Мина.

Тя издигна ръка. От върховете на пръстите й избликнаха пламъци. Стаята на виденията се озари от зелени, сини, червени, бели и червено-черни отблясъци. Огънят от пръстите й се съедини, оформяйки две копия, изковани от магия. Първото копие Мина запрати към Даламар.

Острието му се заби в гърдите на елфа и го прикова към стената. За миг Даламар увисна и се загърчи. Сетне главата му се олюля и отпусна, а тялото му остана неподвижно.

Мина зачака, като държеше второто копие и се взираше в Палин.

— Моли се — каза му тя. — Моли се на Единия бог за живота си.

Магьосникът стисна устни. За момент паническият ужас овладя съзнанието му, след което болката плъзна през цялото му тяло. Беше толкова непоносима, изпълнена с такава агония, че му се стори почти като благословия. Толкова страховита, че последната му мисъл беше чисто и просто копнеж по смъртта.

Даламар беше попитал Палин дали разбира напълно значимостта на гнома. Тогава нито той, нито Тасълхоф бяха разбрали въпроса му. Ала сега на кендера му се струваше, че най-после започва да го проумява. Намираше се в една от най-тесните и скучни стаи в Кулата на Върховното чародейство — стая, която бе лишена от каквито и да било интересни предмети и съдържаше в себе си единствено тъжни на вид маси, няколко стола с прави облегалки и една-две дреболии, които така или иначе бяха прекалено големи, за да се поберат в кесията ти. Не му оставаше друго, освен да се взира през прозореца към също толкова безинтересната гора от неизброими кипариси — повече, отколкото му бяха необходими всъщност, или поне на такова мнение беше Тас, — както и към душите на умрелите, които се скитаха между дънерите им. Не му оставаше нищо друго за правене. Алтернативата беше да наблюдава как Гатанко се рови из различните части на счупеното Устройство за пътуване във времето. Но независимо от всичко Тасълхоф вече съвсем ясно разбираше значимостта на гнома.

Преди доста време — колко точно кендерът така и не успяваше да си припомни, понеже времето вече му се струваше като една огромна, разкаляна локва заради цялото това препускане назад-напред из бъдещето, което в крайна сметка не беше съвсем истинско бъдеще, но пък в което всички изведнъж бяха решили, че трябва да го изпратят в миналото, за да умре — както и да е, преди доста време Тасълхоф, и то съвсем не по своя вина (добре де, може би отчасти), съвсем случайно се беше оказал в Бездната.

И понеже винаги бе предполагал, че Бездната е ужасно място, където се случват възможно най-отвратителни неща — например има демони, които измъчват хората до безкрайност, — Тас съвсем справедливо беше почувствал неизразимо разочарование, откривайки, че в действителност Бездната е, ами, скучна. Скучна до премаляване. Място, където не се случва нищо интересно. Нито пък безинтересно. Като цяло Бездната не можеше да ти предложи абсолютно никакви занимания при никакви обстоятелства. Нямаше нищо за гледане, нищо за правене, а и нямаше къде да отидеш. За един кендер това чисто и просто си беше самият ад.

Единствената му мисъл тогава бе как да се измъкне. Беше се случило така, че точно по това време Тас имаше в себе си Устройството за пътуване във времето — същото, което имаше и сега. И устройството беше счупено — по същия начин, както беше счупено и сега. Беше срещнал гном — доста приличащ на гнома, който понастоящем виждаше пред себе си… И тогава гномът бе поправил устройството — каквото правеше и този тъкмо в този миг. Ала голямата разлика беше, че докато се намираше в Бездната, Тасълхоф искаше устройството да бъде поправено, а сега съвсем не беше така.

Понеже, когато това станеше, Палин и Даламар щяха да изпратят него — Тасълхоф Кракундел — обратно във времето, към момента, когато Бащата на Всичко и Нищо трябваше да го направи на палачинка и да го превърне в тъжния призрак, когото бе срещнал да се скита по толкова безутешен начин из Нощлунд.