Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Идеята да прасне минотавър по главата със статуетка звучеше наистина изкушаващо. В този момент обаче от Кулата излязоха друга група Мрачни рицари, понесли нещо с дружни усилия — нечие тяло, покрито с черен плат.

Тас се притисна в стъклото с такава сила, че чу как нещо в носа му изхрущява. Докато войниците изкарваха тялото от Кулата, лекият ветрец, който повяваше между кипарисите, успя да повдигне крайчето на черния плат и да разкрие лицето му. Даламар.

Тас усети как ръцете му се вкочаняват. Статуетката с трясък се стовари на пода.

Гатанко рязко вдигна глава:

— Защо, в името на всички двойни карбуратори, вдигаш толкова шум? — попита ядосано той. — Заради теб изпуснах едно винтче!

Появиха се и други Мрачни рицари, които също носеха нечие тяло. Вятърът отново повя, този път по-силно, и накара небрежно заметнатия върху трупа черен плат да се свлече на земята. Мъртвешкото лице на Палин се взираше право към кендера. Очите му бяха широко отворени, неподвижни, втренчени. Мантията му бе напоена с кръв.

— Аз съм виновен! — произнесе Тас, разкъсван от вина. — Ако се бях върнал да умра, както се предполагаше, че трябваше да направя, сега Палин и Даламар щяха да бъдат живи.

— Подушвам дим — обади се внезапно Гатанко, като душеше във въздуха. — Напомня ми за дома — заяви и се върна обратно към работата си.

Тас се взираше безрадостно през прозореца. Рицарите бяха запалили огън в основата на Кулата и сега хвърляха в пламъците му сухи клони и дънери от околната гора. Пушекът облизваше каменната фасада и се извиваше нагоре като зловредна лоза. Очевидно подготвяха погребална клада.

— Гатанко — каза съвсем тихо кендерът, — как върви поправката на Устройството за пътуване във времето?

— Устройство? Кой има време за някакви си устройства сега? — отговори важно гномът. — В момента съм зает с този уред и трябва да ти кажа, че е почти готов.

— Това е добре — произнесе Тасълхоф.

От Кулата излезе още един Мрачен рицар. Беше с ниско подстригана червена коса. Тас я разпозна почти веднага. И преди я беше виждал, макар да не бе сигурен къде.

Жената носеше в прегръдките си трето тяло и пристъпяше бавно и тържествено. Минотавърът изрева къса заповед, карайки останалите рицари да прекъснат работата си и да сведат глави.

Жената бавно се приближи до каруцата. Тас се опита да види чие е тялото в ръцете й, ала минотавърът напълно запречваше гледката. Жената положи тялото в каруцата. Чак тогава се отдръпна и кендерът най-сетне получи възможност да го огледа както трябва.

Първоначалното му предположение беше, че тялото принадлежи на някой от Мрачните рицари — вероятно ранен, но с изумление установи, че в каруцата има жена. Възрастна, много възрастна жена. Нещо почти моментално му подсказа, че старицата е мъртва. Почувства тихо съжаление и се запита коя ли е била. Вероятно имаше нещо общо с рицаря с червена коса, защото в този момент тя подреждаше гънките на белите й дрехи и приглаждаше дългата й сребристобяла коса.

— Златна Луна често приглаждаше така косите ми, Галдар — изрече жената рицар.

Думите й се разнесоха съвсем ясно в чистия въздух. Може би прекалено ясно, поне що се отнасяше до Тас.

— Златна Луна. — Кендерът почувства как в гърлото му засяда буца и го наляга непоносима тъга. — Ето че и тя е мъртва. Карамон, Палин. Всички, които обичах, ги няма вече… И то по моя вина. Аз съм онзи, който трябваше да умре.

Конете, които теглеха каруцата, пристъпваха изнервено, сякаш нямаха търпение да потеглят на път. Тас хвърли поглед към Гатанко. Оставаха само още две съвсем дребни скъпоценни камъчета и устройството щеше да бъде поправено.

— Защо дойдохме тук, Мина? — долетя бумтящият, също толкова ясен глас на минотавъра. — Вече завладяхме Солантас, а соламнийците си получиха заслуженото и в момента тичат да се оплачат на майките си. Цялата соламнийска нация сега е в краката ти. Постигна толкова, колкото никой не е постигал през цялата световна история…

— Не съвсем, Галдар — поправи го Мина. — Остава ни да превземем Санкшън и трябва да го сторим по времето на Фестивала на Окото.

— Фестивалът… — смръщи чело минотавърът. — Фестивалът на Окото. В името на рогата ми, почти бях забравил за този стар празник. — Той се ухили. — Толкова си млада, Мина, изненадан съм, че изобщо си чувала за него. Никой не го е празнувал, откакто трите луни изчезнаха.

— Златна Луна ми е разказвала за фестивала — отговори водачката, като нежно галеше набръчканата буза на старицата. — Знам, че се е провеждал по времето, когато трите луни — червената, бялата и черната — са се застъпвали, образувайки в небесата гигантско втренчено око. Иска ми се да можех да видя тази гледка.