Маргарет Уэйс - Драконите на изчезналата луна

— Хората са го празнували с големи веселби и съревнования, или поне така съм чувал. Моят народ винаги е почитал и уважавал тази свещена нощ — заяви сериозно Галдар, — защото вярваме, че Окото е принадлежало на Саргас, нашия бог… бивш бог — поправи се бързо, хвърляйки поглед към нея. — И все пак какво общо има някакъв стар фестивал с превземането на Санкшън? Трите луни отдавна ги няма, а заедно с тях си е отишло и окото на боговете.

— Ще има фестивал, Галдар — каза Мина. — Фестивалът на Новото око, на Единственото око. И ще го отпразнуваме в Храма на Хуерзид.

— Храмът на Хуерзид е в Санкшън! — възрази Галдар. — Освен това се намира от другата страна на континента, без да споменаваме, че Санкшън си остава под контрола на Соламнийските рицари. Кога ще се проведе фестивалът?

— По определеното време — каза Мина. — Когато тотемът придобие цялост. Когато червеният дракон падне от небесата.

— Хмф — изсумтя Галдар. — Значи от нас се иска веднага да се насочим към Санкшън начело на огромна армия. Вместо това все още сме тук и си губим времето на това пропаднало място. — Той хвърли към Кулата изпълнен с враждебност поглед. — Със сигурност ще се забавим, ако се наложи да влачим след себе си тялото на старицата.

Откъм кладата се разнасяха нисък тътен и припукване. Пламъците протягаха пръсти към каменните стени на Кулата и оставяха по тях черни отпечатъци. Пушекът се кълбеше край Галдар и го караше да примигва раздразнено. Димът вече се издигаше и нахлуваше през прозореца. Тас се закашля и забързано прикри уста с ръката си.

— Заповядано ми е да отнеса тялото на Златна Луна, принцеса на Кешу, носителката на Синия кристален жезъл, в Санкшън, в Храма на Хуерзид най-късно до нощта на Фестивала на Новото око. Съвсем скоро ще станем свидетели на невиждано чудо, Галдар. Нищо не може да ни забави. Придвижването ни ще продължи според предвиденото. Единият бог ще се погрижи за това.

Мина простря ръце над тялото на Златна Луна и издигна глас в молитва. От пръстите й избликна оранжево-жълта светлина. Тас се опита да погледне в светлината, за да види какво се случва, ала сиянието се забиваше в очите му като хиляди натрошени парчета стъкло, причинявайки му нетърпима болка и парене, така че бързо бе принуден да ги затвори. Дори и по този начин обаче продължаваше да вижда непоносимия блясък.

Молитвата на Мина внезапно свърши. Ярката светлина бавно отмря. Тасълхоф отвори очи.

Тялото на Златна Луна бе обгърнато в саркофаг от златист кехлибар. Лечителката отново изглеждаше млада и красива. Носеше бялата мантия, която бе носила и приживе. Златистосребърните й коси бяха украсени с пера и замръзнали неподвижно в прегръдката на кехлибара.

Тас почувства как неприятното чувство в стомаха му се надига към гърлото. Той задиша още по-тежко и улови ръба на перваза, за да не падне.

— Ковчегът, който направи за нея, изглежда великолепно, Мина — обади се минотавърът и в гласа му се долавяше раздразнение, — но как смяташ да постъпиш с тялото й? Нима очакваш от нас да я теглим след себе си и да я показваме на хората като доказателство за величието на този Един бог просто за да ги впечатляваме? Ние не сме свещенослужители, а войни. Войната е наше основно занимание.

Мина мълчаливо се втренчи в Галдар. Мълчанието й беше толкова надмогващо и ужасно, че поглъщаше в себе си всеки звук, ограбваше всеки лъч светлина и изтръгваше дъха от гърдите им. Страховитото мълчание на яростта й видимо накара минотавъра да се сгърчи пред погледа й.

— Прости ми, Мина — измърмори той. — Не исках да…

— Бъди благодарен, че те познавам, Галдар — произнесе тя. — И разбирам, че говориш от сърце и душа, без да мислиш. Някой ден обаче ще прекрачиш границата и тогава дори аз няма да мога да те защитя. Тази жена беше нещо повече от моя майка. Всичко, което сторих в името на Единия бог, сторих заради нея. — Тя се обърна към саркофага, постави ръце върху кехлибара и се наведе, за да се вгледа по-добре в спокойното, застинало лице на Златна Луна. — Ти ми разказваше за боговете, които някога са били редом с вас. И аз отидох да ги намеря, заради теб! — Гласът й трепереше. — Доведох Единия бог, майко. Единият бог ти върна красотата и младостта. Мислех, че така ще те зарадвам. Нима сторих нещо нередно? Не разбирам. — Пръстите й погалиха кехлибарения саркофаг, сякаш приглаждаха одеяло.

Сега вече в думите й се долавяше объркване: — Но ти ще промениш мнението си, скъпа майко. И ще разбереш…