Маргарет Уэйс - Драконите на изчезналата луна

— С изключение на Тасълхоф — каза тихо Палин, замислен за кендера, затворен в една от стаите на по-горните етажи на Кулата.

— Ха! — изсумтя елфът. — Сигурно вече са го открили. Него и гнома. Сега Такхизис ще стори онова, което така или иначе отдавна е планирала. Ще го изпрати да умре обратно в миналото.

Палин погледна към вратата. Отнякъде се чуваха високи заповеди и крака, които тичаха, за да ги изпълнят.

— Самото присъствие на Тасълхоф доказва, че Царицата не е непогрешима. Навярно не е успяла да предвиди идването му.

— Щом това ти доставя утеха, вярвай в него колкото си искаш — сви рамене Даламар. — Лично аз не виждам никаква надежда. Доказателствата за безграничната й власт са пред очите ти.

Двамата продължиха да се взират в отраженията на времето в тъмния басейн. На пода в лабораторията лежеше тялото на възрастна жена. Белите й коси се бяха пръснали безредно около раменете. Младостта, красотата, силата и животът бяха изчезнали напълно, изтръгнати от пръстите на отмъстителната богиня, разгневена, задето щедрите й дарове са били отхвърлени.

Мина коленичи до умиращата жена. Тя взе ръцете й и ги притисна до устните си.

— Моля те, майко. Мога отново да те направя млада. Мога да върна красотата ти. Можеш да започнеш живота си наново. Ще крачим заедно и заедно ще владеем света в името на Единия бог. Трябва само да проявиш смирение и да помолиш за нейната благосклонност. Помоли й се и ще получиш.

Златна Луна затвори очи. Устните й не помръдваха.

Мина се наведе по-близо.

— Майко — помоли й се тя. — Майко, ако не заради теб, стори го заради мен. Направи го заради любовта, която изпитваш към дъщеря си!

— Моля се — отвърна толкова тихо Златна Луна, че Палин стаи дъх, за да я чуе. — Моля се на Паладин и Мишакал и искам прошката им, задето не ми достигна вяра. Трябваше да разбера истината — каза едва чуто и отслабнало, като с все сили се опитваше да задържи отлитането на последния си дъх. — Моля се Паладин да чуе думите ми и да дойде… заради любовта ми към Мина… Заради любовта ми към всички…

След което се отпусна безжизнено на пода.

— Майко — изрече Мина, смутена като изгубено дете. — Направих го за теб…

Палин почувства горещи сълзи в очите си. Не беше сигурен за кого плаче — за Златна Луна, която бе донесла толкова много светлина на света, или заради сирачето, момиченцето, чието преизпълнено с любов сърце така жестоко бе заграбено и излъгано от тъмнината.

— Дано Паладин чуе последната ти молитва — каза тихо той.

— И дано ни поникнат прилепови криле, за да се измъкнем от този капан — отвърна Даламар. — Душата й си отиде и вече се присъедини към реката на мъртвите. Сигурен съм, че съвсем скоро и нашите ще направят същото.

Надолу по стълбите тропаха ботуши, по каменните стени дрънчаха стоманени мечове. Сетне стъпките спряха пред вратата на стаята.

— Предполагам, че никой не е намерил ключ? — обади се един дълбок глас.

— Не ми харесва тази работа, Галдар — рече гласът на друг. — Това място направо мирише на смърт и магия. Да изчезваме оттук.

— Сър, не можем да влезем вътре без ключ — каза трети. — Вече опитахме. Не е наша вината, че не успяхме.

Настъпи секунда мълчание, след което първият глас произнесе твърдо:

— Заповедта на Мина беше съвсем ясна. Ще разбием вратата.

Върху масивното дърво заваляха тежки удари. Рицарите използваха юмруци и дръжките на мечовете си, но нещо в ударите подсказваше, че никой не влага особен ентусиазъм.

— Колко дълго ще издържи заклинанието според теб? — попита Палин.

— Безкрайно срещу паплач като тази — отвърна презрително елфът. — И недостатъчно срещу Нейно мрачно величество.

— Изглеждаш ми доста спокоен — рече Маджере. — Явно не съжаляваш много, че Такхизис най-после се е завърнала.

— Искаш да кажеш, никога не си е тръгвала — поправи го иронично Даламар.

Палин нетърпеливо махна с ръка.

— Все още носиш черната мантия. Боготворил си я през цялото това време…

— Не, не съм — отговори толкова тихо мрачният елф, че Палин едва успя да го чуе през гръмотевичните удари и викове, които долитаха отвън. — Боготворях Нуитари. Сина, а не майката. Тя така и не успя да ми прости за това.

— Ако може да се вярва на казаното от Мина, Такхизис е дала и на двама ни магията си. На мен суровата, а на теб — тази на мъртвите. Защо й е било да го прави?

— За да се подиграе с нас — каза елфът. — За да ни се присмее, както без съмнение прави точно в този момент.