Маргарет Вайс: Дракони на есенния здрач

Тогава тя се реши и му призна,
че не е земна, не е простосмъртна,
че всъщност тя съвсем не е жена,
а е на драконите горда дъщеря.
Научи тайната жестока — небето посивя,
земята под краката му се завъртя,
трите луни с бодлива светлина искряха,
дори тревите се присмяха.
Но тя, безименна, надежда му остави,
посочи му ясно накъде да върви.
Еленът се върна и той тръгна след него на изток,
към вечната мъдрост на бог Паладин.

Пътува дълго — през кръв и жарава,
намери той пристан в далечен източен храм,
където сред море от звезди и слава
всемогъщият бог яви му се сам.
И заяви Паладин с висок, ясен глас,
че най-страшният избор на Хума се пада —
да се върне при тази, която гледа в захлас
или да спре драконите без милост и без пощада.
О, труден избор! Да стигнеш далеч — чак до края
и да се върнеш пак при насилието и при пепелта,
или да вземеш копието божествено в ръце,
но да загубиш завинаги сърцето си и любовта.

В Хума изкушението проговори
с подкупващия глас на Пустошта,
как притъмнялото небе ще се отвори
и Крин ще бъде разрушен от Черната луна.
И като сол във раната кървяща,
тъй ненадейно изборът го изгори,
потъна в унес и прогони всичко,
с надежда болката да заличи.
Ала яви се тя, божествено красива,
и тъжно му разказа през сълзи,
как този свят погубен си отива
и само копието може да го възроди.

И той избра — взе копието на боговете,
а по ръката му премина бяла светлина,
издигна го високо във небето,
и знаеше, че с него ще извърши чудеса.
На запад препускаше смело във мрака,
прелетя над полета и царства разрушени,
върху крилете на Сребърен дракон —
до Кулата на Висшите Посветени.
А в Крин властваше черното зло,
не дръзваше никой с такъв враг да се бори.
Погребали вяра във всичко добро,
примирени очакваха смърт и окови.

Началото на славен и неравен бой
той възвести със своя рог и се понесе,
на изток драконите запищяха с вой,
цял Крин следеше битката потресен.
Тогава изригна от мрака дълбок
силата черна — Кралицата на нощта
и повлече Хума надолу, той падна,
сякаш небето се срит в Пустошта.
до него с разкъсана сребърна кожа — жена.
Отчаяно своето име тя му мълвеше,
когато дойде Кралицата на нощта.

И спусна се стихията черна и зла.
Навсякъде из почернялата земя
запълзяха дълги сенки, лишени от цвят,
но в мрака най-сетне проникна светлина.
Тогава Хума събра сетни сили,
обрекъл всичко свято в свойта душа,
заби копието блестящо в плътта
и падна в прегръдката на смъртта.
Така прогони драконите черни
в Нищото — откъдето бяха дошли,
царствата заблестяха от слънце огрени
и на земята радостта се възроди.

И рицарите, опиянени от свободата,
неспособни да виждат и чуват от радост,
отнесоха Хума и копието в планината,
там, на същото място в онази дъбрава.
Последно сбогом там си взеха
и в този миг изчезнаха те — и Хума,
и копието, и неговите доспехи,
погълна ги сякаш планината велика.
И само нощем, когато луните изгреят,
сега вече са две — като мъж и жена,
проблясват сребърни сенки в червено
над селища и възродени царства.