Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Двамата стояха на около десет метра от северните порти на крепостта. На юг се виждаха планините и надеждата. Зад гърба им бяха портите, през които всеки момент щеше да се изсипе армията на драконяните, а някъде зад тези стени се намираха Верминаард и червеният дракон.

Елистан полагаше неимоверни усилия да успокои хората и да ги накара да тръгнат на юг, но хаосът беше пълен. Мъжете се блъскаха и търсеха жените си, а те — децата си. Няколко семейства все пак се събраха и потеглиха на юг, но твърде бавно и твърде късно.

Пайръс излетя като червена комета от крепостта, свил криле до тялото си и прилепил плътно предните си крака към корема, за да набере скорост. Огромната му опашка се развяваше след него. Господарят на драконите го бе възседнал и отвратителната му рогата маска блестеше на утринното слънце Държеше се с две ръце за врата на дракона и двамата се издигнаха толкова високо, че затъмниха слънцето.

Хората попаднаха в плен на страха си от дракона Стояха парализирани от ужас и очакваха смъртта си.

Верминаард насочи Пайръс към една от кулите на крепостта и продължи мълчаливо и яростно да наблюдава двора през маската.

Танис усети ръката на Стърм върху рамото си.

— Виж! — посочи рицарят на север.

Полуелфът неохотно отмести поглед от дракона и видя две фигури, които тичаха към портите.

— Ебен! — възкликна невярващо. — Но кой е този с него?

— Е, сега няма да ми се измъкне! — изкрещя Стърм и хукна след тях, преди Танис да успее да го спре. Полуелфът го последва и зърна до себе си нещо червено — Райстлин и брат му.

— Аз също имам сметки за уреждане с него — изсъска магьосникът. Тримата настигнаха Стърм в момента, в който хвана Ебен за яката и го повали на земята.

— Предател! — изкрещя с всичка сила рицарят. — Днес може и да умра, но първо ще изпратя теб в Бездната! — Той извади меча си и му изви главата.

Изведнъж спътникът му се обърна, отиде до Стърм и хвана ръката му. Рицарят едва не се задави. Ръката му отпусна хватката си и той загледа смаяно мъжа.

От лудия бяг ризата на Берем се беше съдрала отпред и там, в средата на гърдите му, блестеше зелен скъпоценен камък, голям колкото юмрук, който пречупваше слънчевите лъчи. Това бе ярка и ужасна светлина — нечестива светлина!

— Никога не съм виждал, нито съм чувал за подобна магия — прошепна Райстлин и всички застанаха до Стърм.

Като видя вперените в гърдите му погледи, Берем инстинктивно понечи да се загърне, но размисли, пусна ръката на рицаря и отново затича към портата. Ебен бързо се изправи на крака и го последва.

Стърм понечи да се втурне след тях, но Танис го спря.

— Остави. По-добре да помислим за другите.

— Танис, виж! — изкрещя Карамон и посочи нещо над огромните порти.

Една част от крепостната стена над портата се отчупи и бавно започна да се свлича надолу, блокирайки изхода. След това се стовари на земята с такава сила, че паважът се напука и във въздуха се вдигнаха облаци прах.

Огромният каменен блок падна точно когато двамата бегълци стигнаха до портата. Ебен изпищя и отчаяно вдигна ръце, за да се предпази. Мъжът до него вдигна глава и само въздъхна. Тоновете камък ги погребаха и древният отбранителен механизъм затвори изходите на Пакс Таркас.

— Това е последният ви акт на неподчинение! — изрева Верминаард. Сгромолясващите се скали заглушиха думите му и това го разяри още повече. — Дадох ви шанс да работите за преуспяването на моята Кралица! Погрижих се за вас и семействата ви! Но вие се оказахте твърдоглави и глупави! Сега ще платите за това с живота си! — Господарят на драконите вдигна Зачернящия във въздуха. — Ще унищожа мъжете! Ще унищожа жените! Ще унищожа децата! Ще унищожа всички ви!

Пайръс разпери огромните си криле и се издигна във въздуха, където вдиша дълбоко и се подготви да изпепели парализираните от ужас хора, скупчени в двора.

Но смъртоносният му полет надолу беше спрян.

Матафльор се отърси от купчината камъни, която остана, след като разби стената, и полетя право към Пайръс. Беше погълната изцяло от лудостта си и продължаваше да изживява отново и отново кошмарния спомен от загубата на децата си. Отчаяно ги молеше да не отиват в смъртоносната битка и още по-отчаяно се опитваше да ги убеди, че войната е към края си. Но те бяха млади и не я послушаха. Отлетяха и я оставиха да ридае в бърлогата си. Точно в този момент чу гласа на Верминаард:

— Ще унищожа децата!

И сега направи същото, което беше сторила преди много векове. Полетя, за да ги защити.