Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Марита хвърли последен поглед към Танис и последва Златна Луна в стаята на децата. Там ги посрещнаха сто детски погледа, ужасени от звуците от другата страна на вратата. Но когато видяха Марита и Златна Луна, се успокоиха, а някои от по-малките дори се разсмяха при вида на бронираните крака на Карамон, който вървеше с вдигнати фусти. Но смехът заглъхна на секундата, когато се показаха останалите с оръжия в ръце.

— Какво става, Марита? — попита едно по-голямо момиче.

— Пак ли има война?

— Надявам се да няма, миличка, но не искам да те лъжа, може и до това да се стигне. Сега искам да си съберете нещата, най-вече топлите дрехи, и да дойдете с нас. По-големите да вземат по-малките, както го правим, когато излизаме на разходка. Стърм очакваше объркване, суматоха и въпроси, но децата послушно изпълниха онова, което им се каза. Бяха съвсем тихи и спокойни и бързо се справиха с всичко. Деца по време на война, напомни си той.

— Сега искам много бързо да минете покрай дракона и да отидете в стаята за игри, откъдето този голям мъж — рицарят посочи Карамон — ще ви изведе на двора. Всеки трябва веднага да потърси майка си и да отиде при нея. Разбрахте ли? — Той огледа по-малките и момиченцето, което стоеше най-отпред, кимна.

— Разбрахме.

— Добре. Карамон?

Воинът се изчерви от стотиците детски очи, вперени в него, и ги поведе към бърлогата на дракона. Златна Луна взе едно току-що проходило дете на ръце, а Марита — друго. По-големите момчета и момичета понесоха по-малките на гръб. Излязоха през вратата под строй и не продумаха, докато не видяха Танис, меча и уплашения дракон.

— Ей, ти! Да не си посмял да й сториш нещо! — извика едно момченце, напусна строя и се спусна към Танис със стиснати юмруци и изкривено лице.

— Дугъл! Върни се веднага! — извика след него едно момиче, а останалите деца се разплакаха.

Танис не посмя да прибере меча си, тъй като само той можеше да удържи дракона далеч от него.

— Изведете ги оттук! — изкрещя той.

— Деца, моля ви! — разнесе се сред хаоса гласът на Златна Луна. — Танис е добър човек и няма да й стори нищо, освен ако не се наложи. А вие трябва да излезете навън при майките си. Те ви чакат.

Гласът й бе напрегнат и в него се долавяше страх, който подейства дори на най-малките. Децата отново се строиха.

— Сбогом, Кремък — извикаха някои, помахаха й и тръгнаха след Карамон. Дугъл изгледа Танис заплашително, но се върна в строя, размазвайки сълзите си с мърлявите си юмручета.

— Не! — изпищя сърцераздирателно Матафльор. — Не! Не се бийте с децата ми. Моля ви! Бийте се с мен! Нали аз ви трябвам! Не наранявайте децата ми!

Танис осъзна, че тя изживява наново миналото си и ужасните събития, когато й бяха отнели децата. Стърм се приближи до него.

— Нали знаеш, че ще те убие, когато децата излязат навън?

— Да — отвърна мрачно Танис.

Очите на Матафльор вече пламтяха в тъмночервено от огромната паст се стичаше слюнка, а ноктите й драскаха по пода.

— Не моите деца! — изрече тя и изпадна в бяс.

— С теб съм… — извика Стърм и извади меча си.

— Остави ни, рицарю — прошепна Райстлин, изникнал от сенките. — Оръжието ти е безполезно. Аз ще остана с него.

Полуелфът го изгледа учудено и Райстлин можеше да се закълне, че знае какво си мисли в момента, но не му каза нищо повече.

— Излез, Стърм!

— Какво? Ти луд ли си? Да се довериш на този…

— Излез! — повтори Танис.

В същия миг Флинт изкрещя:

— Къде се бавиш, Стърм. Трябваш ни!

Рицарят видимо се поколеба, но в крайна сметка само изгледа заплашително Райстлин, завъртя се на пети и влезе в тунела.

— Не разполагам с много заклинания срещу червените дракони — прошепна бързо магьосникът.

— Можеш ли поне да спечелиш малко време? Райстлин се усмихна като човек, на когото смъртта диша във врата — няма какво да губи и от какво да се страхува.

— Естествено. Тръгни бавно към тунела и когато започна да говоря, бягай.

Полуелфът започна да отстъпва с високо вдигнат меч, но Матафльор вече не се боеше от магията му. Тя разбираше само, че децата й ги няма и трябва да убие виновниците. Хвърли се към Танис и тогава я обгърна мрак. Толкова непрогледен мрак, че си помисли да не е загубила и другото си око. Изведнъж до слуха й стигнаха някакви магически думи и разора, че мъжът с робата бе направил заклинание.

— Ще ви изпепеля! — изръмжа и подуши стоманата в тунела. — Няма да ми се изплъзнете! — Но тъкмо когато си поемаше въздух, за да избълва смъртоносния огън, чу детски гласове. — Не, не смея. Децата ми! Може да ги нараня. Главата й се отпусна на студения каменен под.