Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Пайръс постоя малко, загледан надолу, след което отлетя към бърлогата си, доволен, че е унищожил шпионите, без да издадат тайната му.

В мрака, останал след него, освободеното за първи път от векове насам голямо колело изскърца и се завъртя.

Факлата на Марита освети огромното леговище на Кремък. Единствените предмети в него бяха един огромен леген и кофа, пълна с нещо, което миришеше на развалено месо.

Танис затаи дъх. Досега смяташе, че драконът в Ксак Тсарот беше внушителен, но размерите на Кремък го накараха да онемее. Бърлогата й бе нещо огромно, с диаметър може би четирийсет метра. Тя лежеше в цялата си дължина, а опашката й докосваше отсрещната стена. Спътниците застинаха и всички си помислиха едно и също — как огромната глава се надига и ги изпепелява със смъртоносния си огън. Същият огън, който беше унищожил Солас.

Но Марита влезе съвсем спокойно в помещението и след кратко колебание спътниците я последваха. Когато приближиха дракона, разбраха, че тя бе права. Състоянието му наистина беше окаяно — главата му бе сбръчкана от старост, а някога блестящата червена кожа, изпъстрена със сиви петна, беше провиснала грозно. Дишаше шумно и през отворената му уста се виждаха пожълтели и изпочупени зъби. По тялото му имаше дълбоки белези, а кожените му криле бяха изсъхнали и напукани.

Танис едва сега разбра Марита — той наистина заслужаваше съжаление. Позволи си да се отпусне, но след малко, когато драконът, усетил светлината на факлата, се размърда в съня си, осъзна колко глупаво постъпва. Ноктите му бяха също толкова остри, а дъхът — също толкова смъртоносен, колкото на всеки друг червен дракон в Крин.

Кремък отвори очи и червените цепки проблеснаха в светлината на факлата. Спътниците спряха и се хванаха за оръжията.

— Време ли е вече за закуска, Марита? — попита Матафльор с дрезгав и сънен глас (Кремък бе името, което използваха простосмъртните).

— Да, скъпа. Тази сутрин подранихме малко. Задава се буря и искам да изведа децата, преди да е заваляло. Заспивай. Ще гледам да не те събудим, когато излизаме.

— Не ми пречите. — Тя се прозя и отвори по-широко очи. Едното беше покрито с млечнобяла пелена.

— Надявам се да не се наложи да се бием с нея, Танис — прошепна Стърм. — Все едно да се биеш с нечия баба.

— Това е баба, която сее смърт — не го забравяй!

— Малките спаха добре — измърмори Матафльор и отново се унесе. — Гледай да не се измокрят, ако завали. Особено Ерик. Миналата седмица беше настинал. — Тя затвори очи.

Марита се обърна и махна на останалите, сложила пръст на устните си. Стърм и Танис тръгнаха първи. Дрънченето на оръжията им се заглушаваше от многобройните фусти и наметки. Когато полуелфът се намираше на десет метра от главата на дракона, се чу шум.

В първия момент помисли, че си въобразява и че изопнатите му нерви си правят лоша шега със слуха му, но шумът продължаваше да се усилва — сякаш жужаха хиляди скакалци. Всички извърнаха глави към него, но той ги изгледа безпомощно и на лицето му се изписа объркване.

Драконът изхърка, размърда се и вдигна глава, сякаш звукът го бе ударил право в ушите.

Райстлин изтича при Танис.

— Мечът! — изсъска той и отметна пелерината му.

Полуелфът впери поглед в меча и древната ножница. Магьосникът беше прав — острието подскачаше като полудяло. Едва сега, когато усети вибрациите му, се убеди, че мечът наистина е омагьосан.

— Можеш ли да го спреш? — Танис едва надвика шума.

— Не. Сега си спомних. Това е Змееубиецът, славният меч на Кит-Канан. Реагира на присъствието на дракон.

— Много навреме си спомни!

— Или почти навреме — процеди Стърм.

Матафльор вдигна бавно глава и премигна. От ноздрите й се процеди тънка струя дим. Тя фокусира червения си поглед върху Танис и го изгледа с болка и раздразнение.

— Кого си довела, Марита? — Гласът й беше пропит от гняв.

— Чух звук, който не съм чувала от векове, и подушвам отвратителния мирис на стомана! Това не са жени — това са воини!

— Не я наранявайте! — изстена Марита.

— Може и да се наложи! — извика Танис и извади Змееубиеца от ножницата. — Ривъруайнд, Златна Луна, отведете я оттук! — Острието засия с ослепителнобяла светлина, а звукът стана непоносим и яростен. Матафльор се отдръпна — светлината изгаряше здравото й око, а ужасният звук пронизваше мозъка й.

— Бързо, изведете децата! — изкрещя той и внезапно осъзна, че може и да не се стигне до битка — поне засега. Вдигна високо меча и пристъпи предпазливо към дракона. Матафльор се притисна до стената.