Маргарет Вайс: Дракони на зимната нощ

Зимните ветрове бушуваха, но жестоката буря не се усещаше в пещерите под планината Каролис, където живееха планинските джуджета. Танът призова присъстващите за тишина. Едно джудже-бард пристъпи напред, за да приветства гостите.

— Чукът на Карас!

В огромната Зала за Аудиенции на краля на планинските джуджета отекнаха тържествуващи възгласи. След това високите порти в задната част се отвориха и влезе Елистан, посветеният на Паладин, посрещнат от радостните възклицания на джуджетата и хората.

Овалната зала бе голяма, но въпреки това бе изпълнена до краен предел. Покрай стените стояха почти всички бежанци от Пакс Таркас, а джуджетата бяха насядали по каменните пейки.

Елистан застана в началото на дългия централен проход, понесъл в ръце огромния боен чук. При вида на облечения в бяла роба посветен шумът се усили, издигна се към тавана и отекна в стените.

Танис стоеше намръщен, притиснат от всички страни от тълпата. Не обичаше да слиза под земята и макар покривът на пещерата да бе толкова висок, че се губеше в сянката на факлите, се чувстваше като в капан.

— Дано да свърши по-скоро — обърна се той към застаналия до него Стърм, който изглеждаше още по-мрачен и замислен от обикновено.

— Това изобщо не ми харесва — измърмори рицарят и скръсти ръце върху бляскавия си нагръдник.

— Добре, де! — солна му се Танис. — Каза ми го поне сто пъти! Само че е твърде късно и не можем да направим нищо, освен да го изтърпим…

Краят на думите му се изгуби в поредния възглас на тълпата, защото Елистан вдигна чука над главата си, за да го видят всички. Танис разтърка челото си. От топлината, излъчвана от стотиците тела, му се зави свят.

Елистан пое по прохода. Хорнфел, танът на джуджетата в Хайлар, се надигна от центъра на залата да го посрещне. Зад него имаше седем празни каменни трона. Той стоеше пред най-великолепния — този на краля на Торбардин. Дълги години никой не беше сядал на него, но сега щеше да го заеме Хорнфел, след като приемеше Чука на Карас. Връщането на древната реликва бе негов личен триумф и благодарение на нея щеше да обедини под властта си разбунтувалите се танства.

— Ние бихме за този чук, използван за коване на драконови копия. А сега го даваме на джуджетата! — възнегодува Стърм.

— Той не попада за пръв път при тях — отвърна уморено Танис и усети, че по челото му се стича пот. — Ако си забравил, помоли Флинт да ти разкаже. Е сега ще е само техен.