Маргарет Вайс: Дракони на зимната нощ

Докато премисляше последните думи на Лорана, неочаквано но се сети за Китиара. В съзнанието му се появиха спомени за ситните й тъмни къдрици, язвителна усмивка, невъздържания й темперамент и нейната силна и чувствена снага — тяло на кален воин. За свое удивление обаче откри, че образът се размива и зад него прозира ясният и спокоен поглед на две полегати и ярки елфски очи.

Танис отлепи гръб от скалата. Механизмът, който затваряше огромната порта, се задвижи и вратата започна да се плъзга. В последния момент реши да не влиза вътре. „Затворен в гробница.“ Споменът за думите на Стърм го накара да се усмихне, но ледена тръпка сковаваше и неговата душа. Остана загледан във вратата, докато тя се затвори и се сля със склона на планината.

Танис въздъхна, уви се плътно в наметалото си и се отправи към гората. Предпочиташе снега пред пещерата. А и без това трябваше да свиква. Прашните Равнини, които трябваше да прекосят на път към Тарсис, щяха да са покрити със сняг дори сега, в началото на зимата.

Той вдигна замислен поглед към обсипаното със звезди небе. Беше прекрасно, само двете огромни дупки го загрозяваха. Липсващите съзвездия на Райстлин.

Празноти в небето. Празноти в самия него.

На Танис не му се тръгваше на път, особено след скарването му с Лорана. Приятелите му предложиха да го придружат, защото никой не се чувстваше уютно сред бежанците.

Докато се подготвяше за пътешествието, Танис имаше много време за размисъл и в крайна сметка реши, че не го интересува дали Лорана го отбягва.

Пътуването се оказа приятно, поне н началото. Времето подхождаше по-скоро за късна есен, отколкото за ранна зима и слънцето топлеше земята. Единствено Райстлин си бе облякъл най-дебелото наметало. Всички в групата бяха весели, а разговорите им — изпълнени със закачки и спомени за хубавите дни, прекарани в Солас. Никой не говореше за мрачните неща, с които се бяха сблъсквали неведнъж.

Вечер Елистан разказваше какво е научил за древните богове от дисковете на Мишакал, които носеше със себе си. Тези разкази изпълваха душите им с покой и подхранваха вярата им. Дори Танис — който цял живот търсеше нещо, в което да повярва, и сега, когато го бяха намерили, гледаше на него доста скептично — дълбоко в себе си усещаше, че ако повярва, то ще е в това. Разбираше какво го възпираше и винаги, когато поглеждаше към Лорана, знаеше какво е то. Никога нямаше да намери покой, докато не разреши вътрешните си противоречия и борбата между елфското и човешкото в себе си.

Единствено Райстлин не вземаше участие в разговорите, веселието и закачките. Беше посветил дните си на изучаване на магическата си книга и когато някой прекъснеше заниманието му, отвръщаше с ръмжене. След вечерята, от която хапваше съвсем малко, той се усамотяваше, вперил поглед в нощното небе, съзерцавайки двете черни дупки. Зениците му с форма на пясъчен часовник отразяваха тази гледка.

Изминаха няколко дни и духовете помръкнаха. Слънцето не се показваше зад облаците, а от север задуха леден вятър. Заваля сняг и натрупа толкова, че един ден не можаха да продължат пътя си и се наложи да се скрият в някаква пещера, докато вятърът отвее преспите. Нощем поставяха двойни постова, макар никой да не знаеше защо. Усещаха само, че злото става все по-осезаемо. Ривъруайнд гледаше тревожно пъртината, която оставяха след себе си. Както би казал Флинт, дори сляпо джудже можеше да я проследи. Усещането за зло ставаше все по-силно — очи, които ги наблюдават, и уши, които ги подслушват.

Но кой би могъл да бъде? Тук в Прашните Равнини от триста години не живееше никой и нищо!

Драконът въздъхна, изви огромните си криле, надигна туловището си и излезе от топлите и отпускащи води на горещия извор. Леденият зимен въздух нахлу в деликатните му ноздри и го удари в гърлото. Той преглътна болезнено и след като твърдо се противопостави на изкушението да се върне в топлия басейн, започна да се изкачва по масивното възвишение.

Стъпваше раздразнено по хлъзгавата земя, а скалата се трошеше под ноктестите му стъпала и камъните падаха с грохот долу в долината.

За миг изгуби равновесие и бързо разпери огромните си криле, за да се задържи. Това го раздразни още повече. Утринното слънце освети планинските върхове и докосна сините му люспи, но не стопли кръвта му. Той отново потръпна.

Сините дракони не понасяха зимата. Нито мрачната и студена земя. С тази мисъл, която напоследък изобщо не го напускаше, Скай се огледа за господаря си. Откри го на едно възвишение — внушителен мъж с рогат драконов шлем и драконова броня със сини люспи, който се взираше напрегнато в равнините долу, присвил очи от ледения вятър.