Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

— Хайде, Господарю, връщай се в палатката. — „А аз да се връщам в топлия извор“ — добави наум Скай. — Този вятър пронизва до кости. Изобщо какво правиш тук?

Стори му се, че Господарят обмисля и планира разположението на войските, атаката на ятото дракони и други подробности. Но случаят не беше такъв. Превземането на Тарсис беше предвидено отдавна и планирано от друг Господар, тъй като тази земя бе под разпореждането на червените дракони. Сините дракони и техните господари владееха севера. „Макар че аз съм тук, в тези безплодни южни земи — помисли си с раздразнение Скай. — А зад мен има цяло ято сини дракони.“ Той извърна леко глава и погледна към другарите си, които пляскаха с криле в ранното утро, доволни от топлината на горещия извор, която изсмукваше студа от костите им.

„Глупаци — помисли си язвително Скай. — Само чакат сигнал от Господаря, за да нападнат, да подпалят небето и да изгорят градовете със смъртоносния си огън. Ето какво ги интересува. За тях вярата в Господаря не подлежи на обаждане. И са прави — трябваше да признае Скай. — Господаря ги води от победа към победа и досега не са загубили никой от своите. Оставят въпросите на мен, защото аз съм яздитното средство на Господаря и съм му най-близък. Е, да, така е. Ние с него просто се разбираме.“ — Не виждам причина да сме в Тарсис. — Скай казваше винаги онова, което изпитваше. За разлика от повечето дракони в Крин, които безропотно се подчиняваха на господарите си, Скай не се страхуваше от своя, а го уважаваше. — Червените не ни искат тук, това е ясно. А и ние не сме необходими. Този мекушав град, който не знам защо толкова те привлича, ще се предаде лесно. Армията им се хвана на въдицата и потегли към границата.

— Пристигнахме, защото моите шпиони ми казаха, че те са тук — или ще се появят в най-скоро време. Гласът на Господаря бе тих, но пронизваше повече от ледения вятър.

— Те… те… — измърмори нервно драконът и запристъпва неспокойно по скалната издатина. — Оставихме войната на север, губим ценно време и цяло богатство в стомана. И за какво? Заради някаква шайка скитници.

— Знаеш, че за мен парите не означават нищо. Ако пожелая, мога да купя целия Тарсис. — Той потупа шията на дракона със заледената си ръкавица. — Войната на север върви добре. Господарят Ариакус нямаше нищо против моето отпътуване. Бакарис е много добър млад командир и познава войските ми почти толкова добре, колкото и аз самият. А тези, които сега преследваме, не са просто шайка скитници. Именно те убиха Верминаард.

— Пфу! Той сам изкопа гроба си. Беше обсебен и не виждаше истинската цел. — Драконът хвърли поглед към господаря си. — Това важи и за други, не само за него.

— Обсебен ли? Да, прав си, но някой трябваше да обърне внимание на това обсебване. Той беше посветен и знаеше колко опасно може да бъде за нас знанието за древните богове, след като се разпространи сред хората. Според докладите на моите шпиони, хората вече имат водач, човек на име Елистан, който е посветен на Паладин. Поклонниците на Мишакал върнаха на земята истинското изцеление. Не, Верминаард беше прав. Опасността наистина е голяма. Ние трябва да я разпознаем и да я предотвратим, а не да се правим, че не съществува. Драконът изсумтя презрително.

— Този жрец, Елистан, не водач на хората, а на осем презрени човешки същества, които са били роби на Верминаард в Пакс Таркас. Сега са се сврели в Саутгейт при планинските джуджета. — Драконът приседна на скалата и най-после почувства лека слънчева топлина по люспестата си кожа. — Освен това шпионите ни докладват, че в момента те пътуват към Тарсис. До довечера този Елистан ще бъде наш и нещата ще приключат. Край с посветения на Паладин!

— Елистан не ми трябва. Не търся него. — Господарят сви безучастно рамене.

— Така ли? — Скай вдигна учудено глава. — А кой тогава?

— Други трима ме вълнуват особено. Ще ти дам подробното им описание, защото залавянето им е част от утрешното унищожение на Тарсис. Ето тези, които търся… — Господарят се приближи до дракона.

Танис крачеше през заснежените поля и ботушите му разчупваха със скърцане замръзналата ледена кора. Слънцето грееше високо в гърба му, но не топлеше. Той се загърна плътно с наметалото си и погледна назад, за да се увери, че никой не е изостанал. Всички го следваха, като по-силните и издръжливи проправяха пътя на по-слабите. След Танис вървеше Стърм, стабилен и уверен, както винаги, макар и все още разстроен от раздялата с Чука на Карас — за него той притежаваше почти мистична стойност. Изглеждаше по-изтощен от обикновено, но не изоставаше от полуелфа, въпреки че пътуваше в пълно бойно снаряжение и тежестта на бронята го караше да затъва на всяка крачка.