Маргарет Вайс: Дракони на зимната нощ

— Съветите на Райстлин винаги са или много разумни. — Лицето на Стърм помръкна, точно както очакваше. Елистан се смръщи. — Смятам, че и този път е прав. Спечелихме битката, но сме много далеч от спечелването на войната. Знаем, че тя бушува далеч на север, в Соламния. Сигурен съм, че целта на силите на мрака не е само покоряването на Абанасиния.

— Нямаш доказателства! — възпротиви се Елистан. — Защо позволяваш мислите ти да се замъгляват от тъмнината, която витае около младия магьосник? Възможно е да е прав, но няма причини да се отказваме от надеждата и винаги има смисъл да се опита! Тарсис е голямо пристанище — поне според онова, което знаем за него. Там ще разберем дали войната е обхванала целия свят. А дори да е така, все още можем да открием оазиси на спокойствието.

— Послушай го, Танис — настоя Лорана. — Той е мъдър. Когато моят народ напусна Куалинести, той не пое накъдето му видят очите а се отправи към мирно убежище. Баща ми имаше план, но не посмя да го разкрие пред никого…

Тя замълча и плахо го погледна. Танис измъкна грубо ръката си от нейната и премести гневния си поглед върху Елистан.

— Райстлин казва, че да се надяваш, означава да отричаш действителността! — Веднага забеляза болката, изписана върху набръчканото от грижите лице на Елистан и се усмихна уморено. — Извинявай, просто съм изтощен. Прости ми. Предложението ти е добро. Ще отидем до Тарсис, ако не с друго, то поне с надежда. Елистан кимна и се обърна.

— Идваш ли, Лорана? Знам, че си изморена, скъпа, но ни предстои още много работа, преди да предам на Съвета водачеството в мое отсъствие.

— Ей сега идвам. Само… да поговоря малко с Танис — изчерви се тя.

Елистан ги изгледа с разбиране и двамата със Стърм влязоха през тъмната порта. Танис започна да гаси факлите преди затварянето на вратата. Лорана стоеше до входа и го наблюдаваше, а изражението й ставаше все по-мрачно, защото той не й обръщаше никакво внимание.

— Какво ти става? — попита накрая. — Да не би да вярваш повече на щуротиите на магьосника, отколкото на Елистан, който е един от най-прекрасните и мъдри хора, които познавам!

— Не говори така за Райстлин! — извика Ганис и потопи поредната факла в бурето с вода. Светлината угасна със съскане. — Нещата не винаги са само бели и черни, както сте склонни да ги виждате вие, елфите. Магьосникът не един път ни е спасявал живота. Научил съм се да разчитам на неговата преценка — и да си призная, предпочитам да му се доверя, отколкото да разчитам на сляпата вяра!

— Вие, елфите! — извика Лорана. — Колко по човешки казано! Но не забравяй, че елфското у теб е много повече, отколкото ти стиска да признаеш, Танталас! Казваше, че с брадата не прикриваш кръвта си и аз ти вярвах. Но вече не съм сигурна. Достатъчно време живея сред хора, за да съм наясно за отношението им към нас! Да, аз се гордея с кръвта си, а ти вече не!

Срамуваш се от нея. Защо? Заради онази жена, в която си влюбен? Как й беше името, Китиара?

— Престани! — изкрещя Танис, хвърли на земята факлата, която държеше, и пристъпи към Лорана. — Щом ще обсъждаме лични взаимоотношения, какво ще кажеш за теб и Елистан? Той може да е посветен на Паладин, но е мъж — факт, който ти не можеш да отречеш! И какво слушам непрекъснато? — Той изимитира гласа й: — „Елистан е толкова мъдър“, „Попитай Елистан — той знае какво трябва да се направи“, „Слушай какво ти казва Елистан, Танис…“

— Как смееш да ме обвиняваш в собствените си прегрешения!? Аз харесвам Елистан и го уважавам. Той е най-мъдрият и най-мил човек, когото познавам. А така също е и самопожертвователен — посветил е целия си живот в служба на хората. Но аз обичам само един мъж и винаги ще обичам само него, макар напоследък да се питам дали не греша! Там, в онова ужасно място Сла-Мори, каза, че се държа като хлапачка и че е крайно време да порасна. Е, вече пораснах, Танис! През последните месеци разбрах що е страдание и смърт. Изпитах страх, какъвто то не знаех, че съществува! Научих се да се бия и да убивам враговете си. Всичко това толкова ме нарани, че вече не изпитвам болка. Боли ме само когато виждам колко си се променил.

— Никога не съм твърдял, че съм съвършен, Лорана. Двете луни бяха изгрели, непълни но достатъчно ярки, за да види сълзите в блестящите й очи Той протегна ръце, за да я прегърне, но тя отстъпи назад.

— Никога не си твърдял, че си съвършен — отвърна язвително, — но определено ти е приятно всички да мислят, че си такъв!

Тя му обърна гръб, взе една запалена факла и се скри в мрака зад портата. Танис остана известно време загледан след нея, почесвайки от време на време гъстата си червеникава брада, каквато не би могъл да има нито един елф в Крин.