Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Сега й се помоли да продължи да бди над него, защото, за да открие в тази суматоха Мъжа със Зеления Камък, трябваше да стане някакво чудо. Наоколо се лутаха стотици объркани мъже и Ебен видя възможност да стори още една услуга на Верминаард.

— Хора, Танис иска да отидете в двора при семействата си!

— Не, планът не е такъв! — извика Елистан и се опита да ги спре. Но късно. Мъжете вече бяха видели жените и децата си и се втурнаха към тях. Хаосът нарасна още повече, когато от мините излязоха няколкостотин джуджета-земерови и се смесиха с тълпата, издавайки радостни крясъци. Очевидно мислеха, че има някакъв празник.

Ебен огледа тълпата, но не намери Мъжа със Зеления Камък и реши да огледа килиите. Естествено, откри го точно там, зазяпан глупаво в голата стена. Той бързо коленичи до него и опита да си спомни името му. Беше нещо странно, старомодно…

— Берем?

Мъжът вдигна поглед и от много седмици насам на лицето му се изписа интерес. Не бе нито глух, нито ням, както смяташе Тоде, просто беше напълно погълнат, дори обсебен от тайната си мисия. Но като всеки човек му стана приятно, когато чу името си, произнесено от друг човек.

— Берем — повтори Ебен и нервно облиза устни, чудейки се какво да прави оттук нататък. Знаеше, че когато драконът нападне двора, първото нещо, което онези отрепки щяха да сторят, бе да се запътят към мините. Трябваше да го изведе оттук, преди Танис да го залови. Но къде? Можеше да го отведе в Пакс Таркас, както беше заповядал Янтар но иде ята не му допадаше особено. Верминаард неминуемо щеше да ги открие и да му зададе въпроси, на които нямаше да може да отговори.

Не, имаше само едно сигурно място, където можеше да го отведе — от външната страна на крепостните стени Щяха да се спотаят в гората, докато суматохата утихне, и през нощта да проникнат в крепостта. След като взе това решение, той протегна ръка и му помогна да се изправи.

— Тук скоро ще има битка. Ще те отведа на сигурно място, докато всичко свърши. Аз съм приятел. Разбираш ли ме?

Мъжът го изгледа с пронизващ поглед, изпълнен с безкрайна мъдрост и интелигентност. Това не бе поглед на елф, в който прозираше самата вечност, а на човек, преживял месомелачката на безброй години. Берем въздъхна едва чуто и кимна.

Верминаард изхвърча от стаята си вбесен, намъквайки в движение бронираните си кожени ръкавици. Зад него подтичваше драконянин, понесъл Зачернящия, боздугана му. Други драконяни сновяха наоколо и изпълняваха заповедите, които Верминаард издаваше, докато тичаше към леговището на Пайръс.

— Не, глупаци такива! Няма да отзовавате армията! Ще се справя с това за минути. До довечера Куалинести ще гори. Янтар! — изрева той, блъсна вратите на бърлогата му и отиде до една издатина на втория етаж. Вдигна глава и видя дим и огън, а отнякъде се носеше ревът на дракона.

— Янтар! Колко дълго смяташ да ловиш тези шпиони? — изкрещя гневно Верминаард и се обърна, при което едва не се блъсна в капитана на драконяните.

— Да ви приготвя ли драконовото седло, милорд.

— Не, няма време. Освен това го използвам само, по време на битка. А това отвън няма да е битка. Трябва само да се изпепелят няколкостотин роби.

— Но те избиха стражите в мините и сега са на двора заедно със семействата си.

— С какви сили разполагате?

— Не много големи, милорд. — Очите му проблеснаха гневно, тъй като не намираше за много умна идеята крепостта да бъде лишена от почти цялата войска. — Ние сме само четирийсет-петдесет срещу повече от триста мъже и още толкова жени. А те със сигурност ще се бият наравно с тях и ако успеят да избягат в планината…

— Дрън-дрън! Янтар! — Отнякъде се чу грохот на желязо, а след него още нещо — скърцането на голямото колело, което не се бе въртяло от столетия. Верминаард тъкмо се чудеше какви са тези странни звуци, когато Пайръс долетя в бърлогата си.

Господарят на драконите изтича към мястото за качване и сръчно възседна дракона. Двамата бяха превъзходен боен екип, макар че си нямаха никакво доверие. Взаимната им връзка, породена от омразата към нисшите раси и жаждата за власт, бе много силна, но никой от двамата не го признаваше, дори пред себе си.

— Излитай! — изрева Верминаард и Пайръс се издигна във въздуха.

— Няма смисъл, приятелю — каза тихо Танис на Стърм, който се опитваше да въведе някакъв ред, и сложи ръка на рамото му. — Само си хабиш силите. Пази ги за битката.

— Няма да има битка. — Стърм се закашля. Гласът му беше одрезгавял от викане. — Ще загинем като плъхове в капан. Защо не ме чуват тези глупаци?