Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Те изкачиха и последните стълби и се отправиха към стаята за игри, факлите хвърляха причудливи сенки по стените. Пакс Таркас беше тих. Твърде тих за крепост, която се готвеше за война. Пред вратата стояха и разговаряха четирима драконяни, които млъкнаха, когато видяха жените.

Най-отпред вървяха Златна Луна и Марита. Варварката беше свалила качулката си и сребристорусата й коса блестеше на светлината на факлите. След нея пристъпваше приведеният Ривъруайнд, който практически ходеше на колене. Следваха ги Карамон и Райстлин, а след тях — Ебен и Гилтанас. Най-отзад вървеше Флинт, който от време на време хвърляше по някой убийствен поглед към земеровите.

— Тази сутрин нещо сте подранили — изръмжа един от драконяните.

Жените се скупчиха край вратата като квачки и търпеливо зачакаха да им отворят.

— Замириса ми на буря — поясни Марита. — Искам да ги изведем да потичат навън, преди да е заваляло. А вие какво правите тук? Тази врата не се охранява. Ще изплашите децата.

Друг драконянин изрече нещо хапливо на техния език и четиримата се ухилиха, показвайки редици остри зъби. Онзи, който беше проговорил пръв, се обърна към Марита:

— Заповед на Господаря Верминаард. Тази сутрин той и Янтар отпътуваха, за да приключат с елфите. Наредено ни е да ви претърсим. — Той впи жаден поглед в Златна Луна. — Това ще е удоволствие за нас.

— За теб може и да е — измърмори друг и впери отвратен поглед в Стърм. — През живота си не съм виждал по-грозна женска от… ох… — Съществото се строполи на пода. От гърдите му стърчеше кама.

Останалите трима също бяха убити за броени секунди. Карамон удуши единия, Ебен удари другия в стомаха и Флинт го довърши с брадвата си, а Танис прониза последния с меча си. Понечи да изостави оръжието, тъй като очакваше, че ще заседне във вкамененото тяло, но то, за негова най-голяма изненада, се изниза от мъртвия драконянин удивително лесно. Нямаше време да се чуди. При вида на бляскавата стомана земеровите бяха захвърлили тенджерите на земята и се носеха по коридора с всичка сила.

— Остави ги, Флинт! Бързо в стаята! — Танис прекрачи телата и отвори вратата.

— Ако някой открие труповете, смятай, че с нас е свършено — обади се Карамон.

— С нас е свършено още от самото начало! — изръмжа гневно Стърм. — Всичко е въпрос само на време.

— Движете се! — скара им се полуелфът и затвори вратата след себе си.

— По-тихо — прошепна Марита. — Кремък обикновено спи дълбоко, но ако се събуди, дръжте се като жени. Тя е сляпа с едното око.

Първите слънчеви лъчи проникнаха през прозорците и осветиха мрачната и безрадостна стая за игри. На пода лежаха няколко дълго употребявани играчки. Карамон отиде да разгледа огромната греда, която препречваше изхода към двора.

— Ще се справя — каза той, повдигна я без никакво усилие и я подпря на стената. — Не е заключено. Предполагам, не са мислели, че ще стигнем чак дотук.

„Или Верминаард ни чака отвън“, помисли Танис. Замисли се дали казаното от драконяните беше вярно. Наистина ли бяха напуснали крепостта? Или… Той се разгневи на себе си и се насили да се върне в настоящето. Вече нямаше значение. Трябваше да продължат.

— Флинт, стой тук! Ако някой дойде, първо ни предупреди, а след това се бий.

Джуджето кимна и зае позиция до вратата към коридора, като първо я открехна да види какво има отвън. Драконянските тела вече представляваха купчинки прах.

Марита взе една факла от стената, запали я и поведе групата в тунела, който водеше към леговището на дракона.

— Физбан! Шапката ти! — рискува да прошепне Тас. Старецът протегна ръка, опитвайки се да я хване, но тя вече се носеше във въздуха.

— Шпиони! — изрева яростно Верминаард и посочи балкона. — Хвани ги, Янтар! Искам ги живи!

„Живи ли? Как не!“ — помисли си драконът, като си спомни странния звук от миналата вечер. Сега със сигурност знаеше, че са чули всичко, което беше казал за Мъжа със Зеления Камък! В тази смъртоносна тайна бяха посветени само малцина привилегировани — Кралицата на Мрака щеше да завладее света. Шпионите трябваше да умрат и да я отнесат със себе си.

Той разпери криле, оттласна се от пода с могъщите си крака и се вдигна във въздуха.

„Те сега го закъсахме! — помисли си Таселхоф. — Този път няма да ни се размине.“

Тъкмо се подготвяше да бъде изпепелен от дракона, когато чу магьосникът да прошепва една-единствена дума. Изведнъж го обгърна мрак, толкова плътен, че едва не го събори на земята.