Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Физбан! Драконът!

Тас изстена. Трябваше да стои буден, защото възнамеряваха да изчакат дракона да заспи и тогава да спасят Сестън. А вече бе утро! Кендерът пропълзя до парапета, надникна със свито сърце и въздъхна облекчено. Драконът спеше. Сестън също спеше, изтощен от ужаса. Това беше единствената им възможност! Тас изпълзя обратно при магьосника.

— Старче! Ставай! — разтърси го той.

— Какво? Кой? Пожар? — Магьосникът скочи и се огледа замаяно. — Къде е пожарът? Тичайте към изходите!

— Няма пожар — въздъхна Тас. — Вече е утро. Ето ти шапката… — Той я подаде на стареца, който се щураше напред-назад и я търсеше. — Какво стана с онова светещо топче.

— Хм! Изпратих го обратно. Блестеше ми в очите и ми пречеше да спя.

— Но нали не трябваше да заспиваме, за да спасим Сестън?

— И как щяхме да го направим? — полюбопитства Физбан.

— Ти имаше план!

— Така ли? О, Боже! — премигна магьосникът. — А добър ли беше?

— Не ми каза! — едва не се разкрещя Тас. — Спомена само, че трябва да го спасим преди закуска, защото драконът нямало да е ял от дванайсет часа и щял да има огромен апетит.

— Разумно — съгласи се Физбан. — Сигурен ли си, че аз съм го казал?

— Виж какво — търпението на Тас беше на изчерпване, — трябва ни само едно дълго въже, което да спуснем долу. Можеш ли да направиш въже?

— Въже?! — изгледа го презрително Физбан. — Няма да падна толкова ниско! Това е обидно за човек с моите дарби! Помогни ми да стана.

Тас му подаде ръка да се изправи.

— Не исках да те обиждам. Знам, че да се прави въже, изобщо не е интересно и че талантът ти е огромен… само че… О, добре тогава! — Тас посочи балкона. — Вдигни джуджето тук! Моля се само всички да оживеем.

— Имай ми доверие! Сестън също, ако това има някакво значение — обеща с грейнала физиономия Физбан.

Двамата надникнаха през парапета. Всичко си беше както преди — джуджето лежеше в ъгъла, а драконът спеше непробудно. Физбан затвори очи. Съсредоточи се и започна да мълви странни думи, след което протегна хилавите си ръце през парапета и направи движение, сякаш вдигаше нещо.

Таселхоф погледна надолу и сърцето му щеше да изхвръкне през гърлото.

— Спри! Вдигаш не когото трябва!

Физбан отвори очи и видя как червеният дракон се носи във въздуха, все още спящ, свит на кълбо.

— Майчице! — сепна се старецът и побърза да изрече обратното заклинание, за да свали чудовището на земята. — Нещо сбърках. Дай да пробваме пак.

Тас отново чу странните думи и Сестън малко по малко се озова на нивото на балкона. Лицето на Физбан се зачерви от напрежение.

— Още малко! Дръж се! — Тас заподскача от вълнение.

Насочвано от ръката на стареца, джуджето се приземи плавно на балкона, без изобщо да се събуди Кендерът притисна с ръка устата му, за да не извика, и прошепна:

— Сестън! Аз съм, Таселхоф. Събуди се!

Джуджето отвори очи. Първата му мисъл бе, че Верминаард е решил да нахрани с него някой зъл кендер, но след това позна приятеля си и се отпусна с безкрайно облекчение.

— Спокойно. Тук си в безопасност, но не говори, защото драконът може да ни чуе… — В същия момент някакъв силен шум долетя отдолу и го прекъсна. Джуджето се изправи сепнато.

— Шшт! Това трябва да е вратата към леговището му. — Тас побърза да се присъедини към магьосника, който надничаше през парапета. — Какво става?

— Господарят на драконите. — Физбан посочи към втория етаж, където Верминаард стоеше на една издатина и наблюдаваше ядосано Пайръс.

— Янтар, събуди се! — изкрещя накрая той. — В крепостта са проникнали нашественици! Посветената е тук и подбужда робите към въстание!

Пайръс се размърда, бавно отвори очи и се прозя. Беше сънувал много обезпокояващ сън, в който джуджето-земеров летеше във въздуха. Той тръсна огромната си глава, за да го прогони, и едва тогава чу крясъците на Верминаард. Значи и той бе научил, че посветената е в крепостта. Пайръс предположи, че честта да се справи и с това пак щеше да се падне на него.

— Не се тревожи, господарю… — започна драконът, но млъкна и се втренчи в нещо много странно.

— Да се тревожа ли! — изфуча Верминаард. — Защо да… — И също млъкна. Предметът, в който и двамата впериха погледи, се носеше във въздуха леко като перце.

Шапката на Физбан.

Танис събуди всички точно преди зазоряване, когато беше най-тъмно.

— Е? — попита Стърм. — Продължаваме ли?

— Нямаме избор — отвърна мрачно Танис и огледа групата. — Ако някой от вас е предател, нека поеме върху съвестта си, смъртта на много невинни хора. Верминаард няма да избие само нас — ще загинат всички затворници.