Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Това е сбирщина глупаци — прошепна Лорана и седна до Танис.

— Не е — отвърна той и въздъхна. — Ако беше, щеше да им е много по-лесно. Обещаваме им нещо фантастично в замяна на единственото, което им е останало — живота. И за какво? За да тръгнат по хълмовете и да нямат миг покой? Тук поне са живи — засега.

— Що за живот е това?

— Въпросът ти е много уместен, девойко — обади се тих мъжки глас.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Марита коленичила в ъгъла до някакъв мъж, който лежеше върху груба потелка. Възрастта му не можеше да се определи, защото болестта и изтощението бяха заличили всичко в него. Той се надигна мъчително и протегна бледата си, немощна ръка. Въздухът излизаше със свистене от хилавите му гърди. Марита опита да го спре, но мъжът я погледна ядосано.

— Знам, че съм зле! Но това не означава, че трябва да умра от скука. Доведи ми тази варварка.

Танис погледна въпросително Марита. Тя се изправи от дръпна встрани.

— Това е Елистан — осведоми го тя, сякаш името му беше известно на всеки. И понеже Танис не реагира, добави: — Той е един от Висшите Търсачи на Хейвън. Хората го обичаха и уважаваха, защото единствен се осмели да говори против Господаря на драконите. Но никой не го послуша и не пожела да го чуе.

— Но защо говориш за него в минало време? Та той все още е жив.

— Няма да е задълго. — Марита избърса една сълза. — И преди съм виждала тази болест. Баща ми умря от нея. Сякаш нещо ги изгаря отвътре. Беше подлудял от болка последните няколко дни. Според мен вече му се вижда краят.

— Не съм убеден — усмихна се Танис. — Златна Луна е посветена. Тя може да го излекува.

— Не бих заложила и пукнат грош — отвърна скептично Марита. — Освен това не трябва да му вдъхваме напразни надежди. Нека си отиде в мир.

— Златна Луна — повика я Танис, — този човек има нужда от помощта ти. — Той я отведе при Елистан, без да обръща внимание на Марита. Изопнатото от безсилие и разочарование лице на варварката омекна, когато видя окаяното положение, в което се намираше нещастникът.

Елистан вдигна поглед към нея.

— Девойко — гласът му едва се чуваше, — твърдиш, че носиш послание от древните богове. Ако наистина хората са онези, които са извърнали лице от тях, а не обратното, както винаги сме смятали, защо чакаха толкова дълго да оповестят съществуването си?

Златна Луна коленичи до умиращия и се замисли как по-добре да формулира отговора си. Накрая каза:

— Представи си, че вървиш в гората и носиш в ръка най-ценното нещо, което притежаваш — рядък и прекрасен скъпоценен камък. Изведнъж те напада ужасно чудовище. Ти изпускаш камъка и побягваш. А когато разбираш, че си го изгубил, те е страх да се върнеш и да го потърсиш. Тогава някой ти дава друг скъпоценен камък. Дълбоко в сърцето си знаеш, че той не е толкова ценен, но все още те е страх да се върнеш за него. Това какво означава — че камъкът вече не е в гората или че все още лежи там, където си го изтървал, и те чака да се върнеш за него? Елистан затвори очи и въздъхна тъжно.

Разбира се, че камъкът стои там и чака ние да се върнем. Какви глупаци сме! Защо нямам повече време да опозная боговете ти!

Златна луна пое въздух лицето й стана почти толкова бяло, колкото на умиращия.

— Ще ти бъде дадено време — прошепна тя и пое ръката му в своята.

Погълнатия от сцената Танис се сепна, защото някой докосна рамото му. Той се хвана за меча и се извърна, но зад него стояха Стърм и Карамон.

— Какво има? Стражите ли?

— Още не — отвърна рязко рицарят. — Очакваме ги всеки момент. Но Ебен и Гилтанас ги няма.

Над Пакс Таркас се спусна нощ.

Пайръс стоеше в стаята си и нервничеше, защото бе придобил навика на човешките същества, когато приемаше формата им, да кръстосва напред-назад. Но сега в залата имаше място едва колкото да разпери криле, макар да бе най-просторната в крепостта, при това бе разширена допълнително специално за него.

Той се насили да се успокои, легна на пода и впери поглед във вратата. Затова не забеляза двете глави, които надничаха над парапета на третия етаж.

Някой подраска по вратата. Пайръс вдигна нетърпеливо глава, но я отпусна с ръмжене, когато двама таласъми довлякоха в стаята някакво окаяно същество.

— Земеров! — изръмжа драконът, който с нисшите говореше на общия език. — Верминаард трябва съвсем да се е пообъркал, ако смята, че ще ям тези отвратителни твари. Хвърлете го в онзи ъгъл и изчезвайте! — Таласъмите побързаха да изпълнят нареждането му. Сестън се сви в ъгъла и зарида.