Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Разкарай ги! И ти се разкарай!

— Какво да сторя със затворниците, милорд?

— Остави джуджето за вечеря на Янтар, а шпионина отведи в мините. И внимавай — изглежда ми много опасен! — Господарят на драконите отново се разсмя.

Пайръс изскърца със зъби и прокле глупостта на Верминаард.

Тоде отново се поклони.

— Тръгвайте! Я ставай! — Фюмастърът подритна джуджето, което беше припаднало, след като чу, че ще го дадат на дракона.

Верминаард слезе от трона, отиде до бюрото и нави картата на руло.

— Изпрати вестите по змея — нареди на Пайръс. — Утре отлитаме да разрушим Куалинести. Бъди готов, когато те повикам.

След като Господарят на драконите излезе, Пайръс, все още в човешки облик, стана от бюрото и закрачи нервно из стаята. От другата страна на вратата отново се чу драскане.

— Господарят Верминаард се оттегли в покоите си! — извика раздразнен.

Вратата се отвори със скърцане.

— Вас искам да видя, велики — прошепна един драконянин.

— Влез. Но бъди кратък.

-Нашият човек успя, велики. Измъкна се, въпреки че го подозират. И е довел посветената…

— Да се провали в Бездната тази посветена! — изръмжа Пайръс. — Новината вълнува само Верминаард. Предай я на него. Не, чакай! — Драконът се замисли.

— Дойдох първо при вас, както ми бяхте наредили — извини се драконянинът и побърза да отстъпи към вратата.

— Казах да чакаш! — заповяда Пайръс и вдигна ръка. — Все пак новината интересува и мен. Не за посветената. Залогът е много по-голям… Ще се срещна с нашето приятелче-предателче. Доведи го нощес в леговището ми, но не казвай на Господаря Верминаард. Не още. Той в момента е зает с Куалинести. Може да се развълнува прекалено много.

Драконянинът се поклони и напусна тронната зала. Пайръс продължи да я кръстосва напред-назад, потривайки ръце с доволна усмивка.

— Престани, безсрамнико! — изписка Карамон и шляпна по ръката Ебен, който го опипваше под ризата.

Жените в килията се разсмяха толкова гръмко на закачката им, че Танис погледна разтревожено към стаята на стражите.

Марита побърза да го успокои:

— Не се притеснявай за тях! На този етаж има само двама и те през цялото време са пияни, особено сега, когато армията се изнесе. — Тя вдигна поглед от ръкава, който пришиваше, и поклати тъжно глава. — Колко отдавна не съм ги чувала да се смеят, бедничките. Напоследък хич не им е до смях.

В килията бяха наблъскани трийсет и четири жени, а Марита им беше казала, че в съседната има шейсет, които живееха при такива условия, че дори и най-закоравелите аскети биха се ужасили. Жените не разполагаха с нищо друго, освен с по някоя и друга дреха. Пускаха ги за кратка разходка само сутрин, а през останалото време шиеха драконянски униформи. Макар че се намираха тук само от няколко седмици, лицата им бяха бледи и изпити, а телата — слаби и немощни, поради липсата на питателна храна.

Танис се отпусна. Въпреки че познаваше Марита едва от няколко часа, чувстваше, че може да се довери на преценката й. Тя беше успокоила ужасените жени, когато групата нахлу в килията им, а после изслуша плана им и се съгласи, че има вероятност да успеят.

— Нашите мъже ще дойдат с вас — каза на Танис, — но ще имате проблеми с Висшите Търсачи.

— Съветът на Висшите Търсачи е тук? — попита изненадано той. — Като затворници?

Марита кимна и се намръщи.

— Това е наградата им, задето повярваха на черния посветен. Сигурна съм, че няма да ви последват. А и защо? Господарят на драконите все пак се е погрижил да не работят в мините. Но ние сме с вас. — Тя огледа жените, които закимаха, без да се колебаят. — Само не излагайте децата ни на опасност.

— Не мога да обещая — каза Танис. — Не искам да прозвучи жестоко, но сигурно ще се наложи да се бием с дракона и тогава…

— Да се биете с дракона? С Кремък? — Марита го изгледа развеселено. — Дрън-дрън! Не закачайте това нещастно създание. Всъщност, ако й сторите нещо, децата няма да ви го простят — толкова я обичат.

— Дракона ли? — попита невярващо Златна Луна. — Какво им е направила? Заклинание?

— Не. Съмнявам се, че Кремък може да омагьоса някого или нещо. — Марита се усмихна тъжно. — Бедното създание не е с всичкия си, откакто собствените й деца били избити по време на някаква голяма война. Сега смята, че нашите деца са нейни. Не знам откъде я е изкопал Верминаард, но ми е жал за нея. Надявам се само, че някога той ще си плати за всичко, което е сторил! — Тя прегриза злобно конеца.