Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Гилтанас също видя размяната на погледи. Изгледа хората напрегнато, след което заговори с равен тон, внимавайки за всяка дума, сякаш не искаше да разкрива повече от онова, което беше абсолютно необходимо.

— Всяка вечер от десет до дванайсет жени излизат от килията и отиват в мините при мъжете си. Така Господарят на драконите показва, че спазва своята част от уговорката. По същата причина на жените е разрешено да посещават децата си веднъж дневно. Нашите шпиони ни осведомиха, че има нещо странно в дракона, който пази децата, но не можаха да ни кажат какво точно.

— Какви шп… — започна Карамон, но видя погледа на Танис и размисли. Вместо това попита директно:

— Кога нападаме? И какво ще правим с този дракон.

— Янтар?

— Утре сутринта. Верминаард и Янтар най-вероятно ще се присъединят към армията, когато стигне близо до Куалинести. Той подготвя това нападение от много време и не вярвам да го пропусне.

Групата продължи да обсъжда плана още известно време. След това събраха нещата си и Карамон събуди брат си. Стърм и Ебен отвориха вратата към прохода. Не се виждаше никой, макар че от отсрещното помещение се чуваха приглушени пиянски крясъци и смехове. Драконяни. Компанията се изниза тихо в тъмния, безлюден коридор.

Таселхоф стоеше в средата на помещението, което кръсти Стаята с механизма, и оглеждаше тунела. Близо до него се полюшваше огненото кълбо. Кендерът беше започнал да губи надежда. Това чувство го спохождаше много рядко и той го свързваше основно с един момент в миналото, когато изяде цяла тава пай със зелени домати, „придобита“ от един съсед. И до ден днешен безнадеждността и паят със зелени домати го хвърляха в еднакъв ужас.

— Трябва да има някакъв начин — каза той. — Не може поне от време на време да не се качват да почистват механизма или просто да проверяват дали е там.

Заедно с Физбан в продължение на цял час бяха пълзели напред-назад в тунела и се бяха провирали под безбройните вериги. Не откриха изход. Тунелът беше студен, пуст и прашен.

— Като говорехме за светлина — обади се внезапно магьосникът, макар въобще да не бе ставало дума, — погледни натам!

Таселхоф се обърна. През една пукнатина в дъното на стената се процеждаше сребриста ивица светлина. Чуваха се и гласове. Изведнъж светлината се усили, сякаш някой долу бе влязъл с факла в помещението.

— Може това да е изходът — възкликна старецът. Тас изтича и побърза да надникне през цепката.

— Ела!

Видяха просторна стая, обзаведена с възможно най-голям лукс и разточителство. Всичко красиво, изящно, изискано или ценно в земите под властта на Верминаард бе донесено тук, за да краси покоите му. В единия край на стаята имаше трон с пищна резба. По стените висяха безценни сребърни огледала, разположени по такъв начин, че накъдето и да се обърнеше човек, винаги виждаше срещу себе си ужасния рогат шлем на Господаря на драконите.

— Това трябва да е той — прошепна Тас на Физбан. — Верминаард! — Кендерът затаи дъх. — А това сигурно е неговият дракон Янтар. Онзи, за когото Гилтанас ни разказа, че убил всички елфи в Солас.

Янтар, или Пайръс (истинското му име бе известно само на драконяните и на другите дракони, но не и на простосмъртните), беше много древен червен дракон. Лично Кралицата на Мрака го бе дала на Господаря на драконите. Всъщност Пайръс трябваше да наблюдава Верминаард, който беше развил необичайна параноя по отношение на истинските богове и се боеше народите на Крин да не разберат за съществуването им. Драконът имаше и друга задача, толкова секретна, че за нея незнаеше дори Верминаард — задача, поверена му от Кралицата на Мрака и известна единствено на нея и на нейните дракони на злото.

Пайръс трябваше да претърси Ансалон и да открие един човек с много имена. Кралицата го наричаше Вечния, драконите — Мъжа със Зеления Скъпоценен Камък, а човешкото му име беше Берем. Точно заради него сега Пайръс се намираше в покоите на Верминаард, вместо да дреме в леговището си, както предпочиташе да прекарва следобедите.

Пайръс бе получил съобщение, че Фюмастър Тоде ще доведе двама затворници на разпит, а винаги съществуваше, макар и малка вероятност Берем да попадне сред пленниците. Затова присъстваше на всички разпити, въпреки че го отегчаваха неимоверно. Интересни му бяха само когато Верминаард нареждаше „затворниците да нахранят дракона“.

Пайръс се беше излегнал на една страна в тронната зала и я изпълваше почти изцяло. Огромните му криле бяха прибрани от двете страни, а гърдите му се повдигаха равномерно като на гротескна играчка, създадена от джуджета. Той задряма, захърка и се размърда. Една рядка ваза се разби на пода. Верминаард вдигна поглед от бюрото си, където изучаваше картата на Куалинести, и изръмжа: