Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Кендерът се огледа и установи, че се намираха в горната част на крепостта, както и предполагаше. Веригата минаваше през огромно зъбчато колело от дърво, чийто вал бе здраво закрепен върху солиден каменен постамент. Звената бяха нанизани върху зъбци с размерите на дънери. След това веригата се прехвърляше над огромния вал и се губеше в тунела вдясно от Тас.

— Трябва да се изкатерим по колелото и да продължим по тунела — посочи кендерът. — Можеш ли да изпратиш светлината там?

— Светлина, при колелото! — нареди Физбан. Кълбото се полюшна във въздуха, но след това се върна и се поклати, сякаш категорично отказваше да изпълни заповедта.

Физбан се намръщи.

-Светлина, при колелото! — повтори той.

Кълбото се скри зад шапката му. Старецът посегна да го хване и едва не падна. Наложи се да сграбчи веригата с две ръце. Светлината затанцува във въздуха, сякаш се наслаждаваше на веселата игра.

— Ъъ… май вече е достатъчно светло — обади се Тас.

— Младото поколение няма никаква дисциплина — изръмжа Физбан. — Да беше видял баща му! Това се казваше горяща топка… — Той млъкна и продължи да се катери. Огненото кълбо остана да виси близо до върха на шапката му.

Тас стигна до първия зъб на колелото. Откри, че зъбците бяха грапави и катеренето по тях не представляваше трудност. След малко стигна до върха. Магьосникът го следваше с учудваща пъргавина, развявайки полите на робата си.

— Би ли помолил кълбото да освети тунела? — попита Тас.

— Светлина, в тунела! — заповяда Физбан, стиснал здраво веригата.

Огнената топка се подчини, но само привидно. Литна до началото на тунела и спря.

— Казах в тунела! Безрезултатно.

— Мисля, че го е страх от тъмното — оправда се Физбан.

— Господи, това е забележително! — удиви се кендерът. — Е, ако остане, където е, ще мога да виждам достатъчно, за да пропълзя по веригата. Тя май е само на три метра от пода на тунела. — „Когато висиш над бездна, изпълнена с мрак, каменният под на три метра под тебе ти изглежда просто привлекателен“, помисли си Тас.

— Някой трябва да се качи тук и да смаже тези неща — отбеляза Физбан и огледа критично вала. — Така е то, в наши дни всичко е мърлящина.

— Аз пък съм доволен, че никой не го е смазвал — заяви Тас и пропълзя по веригата.

По средата на катеренето кендерът се замисли какво ли е усещането да паднеш от такава височина, да пропадаш все по-надолу и по-надолу и накрая да се удариш в студения каменен под. Зачуди се какво ли е да се пръснеш на парчета…

— Мърдай! — подвикна след него Физбан и прекъсна мислите му.

Тас побърза да изпълзи в тунела, където го чакаше огнената топка, след което пусна веригата и скочи на пода от около два метра височина. Огненото кълбо се понесе след него. Малко по-късно се появи и магьосникът, който едва не се преби при скока.

Седяха на пода и си почиваха, когато Физбан изведнъж вирна глава.

— Жезълът ми.

— Какво? — Кендерът се прозя и се зачуди кое време беше.

Старецът се изправи с усилие.

— Остана долу — измърмори той и тръгна към веригата.

— Чакай! Не може да се върнеш! — Тас скочи ужасен.

— Кой ти каза? — отвърна сприхаво Физбан и брадата му се разтресе.

— И-исках само да отбележа… — заекна Тас — че е много опасно. Но ти съчувствам. Моят хупак също остана долу.

— Хмм… — Магьосникът отново се облегна на стената, но не изглеждаше съвсем убеден.

— Магически ли беше? — попита след малко Тас.

— Цял живот така и не разбрах.

— Ами — каза кендерът с подходяща доза практичност, — когато всичко свърши, можем да слезем долу и да си ги вземем. Дай сега да потърсим място за почивка.

Той огледа тунела. От пода до тавана имаше два метра и половина. Огромната верига минаваше по цялото му протежение, както и множество други, по-малки вериги, които образуваха невъобразима плетеница на пода. Тас се загледа в съоръжението и опита да си представи размера на камъните, които висяха в краищата.

— Кое ли време стана?

— Време за обяд — отвърна старецът. — Можем да почиваме и тук — какво му е на мястото? — Той се разположи на пода, извади пълна шепа куит-па и замляска шумно. Огнената топка се успокои и застана до ръба на шапката му.

Тас седна до него и задъвка собствената си дажба сушени плодове. Изведнъж долови някаква странна миризма, сякаш някой

беше запалил стари чорапи. Вдигна глава, въздъхна и дръпна ръкава на магьосника.

— Ей, Физбан, шапката ти гори!

— Флинт — натърти Танис, — казвам ти го за последен път. На мен ми мъчно за Тас не по-малко, отколкото на теб но не можем да се върнем! Той е заедно с Физбан и доколкото ги познавам, ще се оправят във всяка ситуация.