Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Таселхоф кимна разбиращо. Очакваше нещо подобно. Е, нямаше смисъл да се тревожи. Както казваше майка му, ако млякото се разлее, котката ще го излочи.

За щастие от другата страна нямаше никой. Той се обърна да помогне на Физбан и се зае да изучава обстановката. Намираха се в тесен коридор, в края на който имаше стълби, които се спускаха надолу в мрака. Изглежда, бронзовите врати на източната стена бяха единственият друг изход.

— Сега сме точно над тронната зала — измърмори Тас. — Тези стълби сигурно водят към нея. Предполагам, че се охраняват от стотици драконяни, затова изключваме тази възможност. — Той долепи ухо до вратата. — Нито звук. Дай да огледаме наоколо. — Кендерът бутна бронзовата врата и тя се отвори без никакво усилие. Спря и се ослуша. След малко пристъпи предпазливо, следван от Физбан и огнената топка.

— Прилича на художествена галерия. — Той огледа стените, покрити с прашни и избелели картини. През високите прозорци се виждаха звездите и върховете на планините. Тас разбра къде се намират и бързо начерта наум една карта.

— Ако изчисленията ми са правилни, тронната зала е на запад, а леговището на дракона — още по на запад от нея. Поне така мисля, защото драконът се запъти натам, когато Верминаард излезе. Освен това трябва да може да излита от сградата, така че леговището му се намира на такова място, което има пряк излаз към небето — нещо като шахта или друг голям отвор. Оттам можем да наблюдаваме какво става.

Тас бе толкова зает с разсъжденията си, че не обръщаше внимание на Физбан. А магьосникът бродеше из залата и оглеждаше внимателно картините, сякаш търсеше някоя определена.

— А, ето я! — измърмори той, след което се обърна и прошепна: — Таселхоф!

Кендерът вдигна глава и видя, че картината сияеше с мека светлина.

— Я виж ти! — Тас занемя от възхищение, но след малко каза: — Е, какво толкова. Картина с червени дракони, които нападат Пакс Таркас и…

Гласът му замря. Срещу червените дракони се бяха възправили соламнийски рицари, яхнали други дракони, които бяха прекрасни — златни и сребърни. Мъжете размахваха оръжия и от тях струяха лъчи. Тогава разбра! Съществуваха и златни дракони, но някой трябваше да ги открие. Те щяха да победят злите дракони. Освен това съществуваше…

— Ето го копието!!!… — Кендерът направо онемя. Старецът кимна.

— Да, най-сетне разбра и видя отговора. Ще го запомниш. Но не сега. Не сега. — Той разроши косата му със сбръчканата си ръка.

— Дракони. За какво говорех? — Тас не си спомняше нищо. И какво правеше пред тази картина, която почти не се виждаше от прах? Кендерът тръсна глава, Физбан сигурно се беше пошегувал. — Ами да! Леговището на дракона. Ако изчисленията ми са верни, то се намира ей там. — И тръгна в тази посока.

Магьосникът го последва с усмивка.

Добраха се до мините без произшествия. Видяха съвсем малко стражи и почти всички изглеждаха полузаспали от скука. Никой не обърна внимание на групичката жени, която мина бързо покрай пламтящата пещ, захранвана денонощно от множество уморени до смърт джуджета, и навлезе в мините. Драконяните заключваха нощем мъжете в големи пещери и се връщаха при джуджетата да ги наблюдават. Не виждаха смисъл да охраняват хората, тъй като те нямаше да тръгнат никъде без семействата си.

Когато отидоха при тях, за да им занесат вечерята, Танис се увери, че Верминаард е бил прав — мъжете наистина не искаха да бягат. Те гледаха недоверчиво Златна Луна, за тях тя си оставаше варварка — акцентът й бе странен, а дрехите й — още по-странни. Разказваше им за дракона и синята светлина, която го беше изгорила, за това, как самата тя беше оцеляла, но това им звучеше като детска приказка. А нямаше с какво друго да ги убеди, освен с лъскавите платинени дискове.

Хедерик, Теократът на Солас, първи я провъзгласи за вещица, шарлатанка и богохулница. Той им припомни случката в хана и размаха като доказателство осакатената си ръка. Но всички знаеха, че боговете на Търсачите не бяха опазили града от драконите.

Все пак мнозина проявиха интерес към възможността па избягат, защото не искаха да живеят в мръсотия и мизерия, а освен това разбираха, че когато желязото в недрата на планините се изчерпи, животът им нямаше да струва и пукната пара за Верминаард.

Но Висшите Търсачи, които дори и в затвора се възприемаха като ръководен орган, възроптаха срещу този, според тях безразсъден план.

Завърза се ожесточен спор, който, както изглеждаше можеше да продължи с дни. Танис не беше очаквал такъв развой на нещата, затова побърза да каже на приятелите си да застанат до вратите, в случай че стражите чуят суматохата и се върнат. Златна Луна стоеше безпомощна сред мъжете и чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Беше толкова вдъхновена от новите си убеждения и така копнееше да ги разпространява сред хората, че този провал я докара до ръба на отчаянието.