Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Млъквай или ще те изпепеля само за да не ми мрънкаш на главата — заповяда раздразнено драконът.

Откъм вратата се чу тихо почукване, което разпозна моментално и червеният огън в очите му се разгоря.

— Влез!

На прага застана висок мъж, увит в дълго наметало и с качулка, която скриваше лицето му.

— Добре — отвърна Пайръс и люспите му застъргаха по пода. — Свали си качулката. Искам да виждам лицата на тези, с които разговарям.

Той я отметна и в същия момент високо горе някой си пое шумно дъх. Пайръс вдигна глава към тъмния балкон. Тъкмо обмисляше дали да не литне, за да види какво става, когато мъжът прекъсна мислите му.

— Разполагам със съвсем малко време, велики. Искам да се върна, преди да са ме заподозрели. Освен това трябва да докладвам на Господаря Верминаард…

— Всичко по реда си — прекъсна го Пайръс. — Какво са намислили онези глупаци, с които си се сдружил?

— Възнамеряват да освободят робите, да ги разбунтуват и така да принудят Верминаард да върне армията, която пътува към Куалинести.

— Само това?

— Да, велики. А сега трябва да предупредя Господаря на драконите.

— Дрън-дрън! Аз съм този, който ще потуши бунта, ако робите въстанат. Освен ако не кроят планове и за мен?

— Не, велики. Те много се боят от теб и затова ще изчакат, докато вие с Верминаард отлетите за Куалинести. Чак тогава ще освободят децата и ще се разпръснат в планините.

— Планът напълно подхожда на ограничената им интелигентност. Не се тревожи за Верминаард. Аз ще се погрижа да го осведомя, когато преценя, че е готов да научи новината. Назряват много по-важни събития. Много по-важни. Слушай внимателно. Днес този имбецил Тоде доведе един затворник… — Пайръс замълча и очите му проблеснаха. Гласът му премина в съскане. — Това е той! Онзи, когото търсим!

Мъжът застина от изненада.

— Сигурен ли сте?

— Естествено! — процеди злобно драконът. — Виждам го и в сънищата си! Той е там! Почти го докосвам! Цял Крин го търси, но аз го открих!

— Ще информирате ли Нейно Мрачно Величество?

— Не. Нямам доверие на вестоносците. Трябва лично да й доставя този човек, но сега не мога да напусна крепостта. Верминаард няма да успее сам да се справи с елфите. Дори тази война да е само фарс, все пак трябва да спазваме благоприличие. Освен това без тях светът ще стане по-добро място за живот. Ще отведа Вечния при Кралицата при първа възможност.

— Защо ми казвате всичко това? — запита мъжът с необичайно рязък тон.

— Защото ти трябва да го опазиш! — Пайръс намести по-удобно огромното си туловище. Плановете му се осъществяваха много скоростно. — Това, че посветената на Мишакал и мъжът със зеления камък пристигнаха при мен едновременно, е белег за могъществото на Нейно Мрачно Величество! Ще оставя на Верминаард удоволствието утре да се разправи с нея и приятелите й. Всъщност… — очите му светнаха — всичко може да мине съвсем гладко! Ако в суматохата премахнем мъжа със зеления камък, Верминаард може и да не разбере нищо! Когато робите се разбунтуват, намери този мъж. Доведи го тук и го скрий на най-долния етаж. Ще го отведа при Кралицата, когато унищожим хората и армията изличи Куалинести от лицето на Крин.

— Ясно. — Мъжът се поклони. — А моята награда?

— Ще си я получиш. А сега ме остави. Посетителят вдигна качулката си и излезе. Пайръс прибра криле, сви огромното си тяло на топка и остана така, вперил поглед в мрака. Чуваше се само хлипането на Сестън.

— Добре ли си? — попита тихо Физбан. Двамата с кендера седяха на балкона на третия етаж и не смееха да помръднат. Цареше пълен мрак — старецът беше затворил любопитното огънче под една ваза.

— Да — отвърна тъпо Тас. — Съжалявам, че не можах да се сдържа, въпреки че го очаквах, или нещо такова. Трудно ми е да приема, че някой, когото познаваш, може да се окаже предател. Мислиш ли-, че драконът ме чу?

— Не знам — въздъхна Физбан. — Въпросът е — какво да правим сега?

— Нямам представа — омърлуши се Тас. — Никога не съм се занимавал с мислене. Тръгнах с тях само защото смятах, че ще е забавно. Не можем да предупредим Танис и другите, тъй като не знаем къде са. А ако тръгнем да ги търсим, може да ни заловят и само да влошим нещата! — Той подпря брадичката си с ръце. — Знаеш ли, веднъж попитах баща ми защо кендерите са дребни, а не големи като хората и елфите. Много исках да бъда голям.

— И какво каза баща ти?

— Че сме били малки, защото сме вършели малките неща. „Ако се вгледаш по-внимателно в големите неща на този свят, ще видиш, че всички те представляват много малки неща, свързани по някакъв начин.“ Предполагам, че този огромен дракон представлява само множество малки частици кръв и плът. Разликата е в малките неща.