Маргарет Вайс: Дракони на есенния здрач

Тас, все така невинно усмихнат, с едно движение посегна към мъхнатата си жилетка, извади една кама и я метна. Таласъмът се хвана за гърдите и се строполи със стон. Чуха се шляпащите стъпки на последния таласъм, който побягна. Битката приключи.

Танис прибра меча в ножницата, гримасничейки от вонята на мъртвите тела — миризмата им наподобяваше тази на развалена риба. Флинт избърса таласъмската кръв от острието на брадвата си, докато Тас изгледа намръщено тялото на убития от него таласъм. Беше паднал по лице и камата бе останала отдолу.

— Дай да ти помогна — предложи Танис и понечи да обърне тялото.

— Недей — сбърчи нос Тас. — Не я искам. От тази миризма няма отърване, да знаеш.

Танис кимна, Флинт пристегна брадвата си и тримата поеха по пътеката. Със спускането на нощта светлините на Солас ставаха все по-ярки. Мирисът на огън в хладната нощ навяваше мисли за храна, топлина и безопасност. Компанията ускори крачка Доста време никой не проговори, защото в главите им отекваха думите на Флинт: „Таласъми! В Солас.“

Но накрая неуморимият кендер не издържа и се разхили.

— Между другото, камата беше на Флинт!

Напоследък почти цялото население на Солас посещаваше — хана „Последен дом“ по едно или друго време на вечерта. Хората се чувстваха в безопасност сред себеподобните си.

Градът отдавна се бе превърнал в кръстопът за пътешествениците. Те идваха от северозапад, от Хейвън — столицата на Сийкърс, от юг, от кралството на елфите Куалинести, а понякога и от изток през пустите Равнини на Абанасиния. В цивилизования свят ханът „Последен дом“ бе известен като убежище на пътешественика и средите на новините. Натам се насочиха и тримата приятели.

Огромният крив ствол се издигаше над околните дървета. Витражите на хана проблясваха сред сенките на валеновите дървета и откъм прозорците се дочуваше глъч. Няколко клони препречваха витата стълба. Есенната нощ бе хладна, но компанията и спомените топлеха душите на пътешествениците и отмиваха пепелта и тъгата от пътя.

Тази вечер ханът беше толкова препълнен, че се наложи тримата да постоят известно време на стълбите, за да пропуснат излизащите мъже, жени и деца. Танис забеляза, че хората ги оглеждаха подозрително, а не приветливо, както преди пет години.

Лицето му помръкна. Това не бе завръщането, за което си беше мечтал. От петдесет години живееше в Солас, но никога не бе усещал подобно напрежение. Очевидно слуховете за ужасяващата поквара на Търсачите бяха верни.

Преди пет години мъжете, нарекли себе си „търсачи“ („Ние търсим новите богове“), представляваха свободна организация на свещеници, които упражняваха новата си религия в градовете Хейвън, Солас и Гейтуей. Танис ги смяташе за заблудени, но честни и искрени мъже. Но през изминалите години тези свещеници бяха наложили религията си и се бяха утвърдили в обществото. Много скоро се оказа, че се интересуват не толкова от славата на отвъдното, колкото от реалната власт над Крин. И така, с благословията на народите, бяха поели управлението на градовете.

Някой го докосна по ръката и прекъсна мислите му. Той се обърна и видя Флинт, който безмълвно сочеше нещо долу. Танис погледна и видя стражи, които маршируваха в групи по четирима. Бяха въоръжени до зъби и излъчваха огромно самочувствие.

— Поне са хора, а не таласъми — отбеляза Тас.

— Оня таласъм го втресе, като споменах Висшия. Теократ — изрече замислено Танис. — Май работеха за някой друг. Чудя се какво става тук.

— Нашите приятели сигурно знаят — каза Флинт.

— Ако са тук — намеси се Тас. — Пет години са много време.

— Стига да са живи, няма начин да не са тук — добави полугласно Флинт. — Заклехме се със свещена клетва да се видим в хана след пет години и да докладваме онова, което сме открили за злото, ширещо се по света. А се прибираме у дома и го намираме на прага на вратата си!

— Шшт! Тихо! — Минаващите изглеждаха толкова разтревожени от думите на джуджето, че Танис поклати глава.

— По-добре да не говорим тук — посъветва го полуелфът.

Тас стигна до края на стълбата и отвори рязко вратата, Обгърна ги светлина, глъч, топлина и познатият аромат на пикантни картофи. Всичко това им подейства успокояващо. Отик стоеше зад бара такъв, какъвто го помнеха. Изобщо не се бе променил, освен че беше леко напълнял. Ханът също изглеждаше непроменен, дори бе станал по-уютен. Тас огледа тълпата с бързите си кендерски очи и нададе вик, сочейки през помещението. Още едно нещо не се беше променило — излъсканият до блясък крилат драконов шлем.