Маргарет Вайс: Дракони на есенния здрач

— За което не получихте никаква благодарност — измърмори джуджето.

— Почти никаква. Хората искат да вярват в нещо, дори дълбоко в себе си да знаят, че то е лъжовно. Я разкажи нещо за себе си. Как беше в родните земи?

Флинт забави отговора си и лицето му помръкна. Накрая изръмжа:

— Изобщо не трябваше да отивам — и вдигна към Танис поглед, който говореше, че тази тема е нежелана.

Танис разбра посланието, но въпреки това попита:

— Какво става с джуджетата-свещеници? Онези, за които чухме?

— Всичко е лъжа. Свещениците са изчезнали още преди триста години, по времето на Катаклизма. Така казват старите хора. — Точно като елфите — отбеляза Танис.

— Видях…

— Шшт! — Танис вдигна предупредително ръка. Джуджето замря на място и тихо прошепна:

— Какво има?

— Ей там, зад онази дъбрава — посочи Танис.

Флинт се втренчи в дърветата и посегна към бойната брадва на гърба си.

Червените лъчи на залязващото слънце се отразиха за миг в нещо метално. Танис го видя, изгуби го за малко от поглед и пак го видя. В същия момент слънцето се скри напълно, небето стана наситеновиолетово и сенките на нощта пропълзяха между дърветата.

Флинт премигна в сумрака.

— Нищо не виждам.

— Аз го видях — каза Танис и продължи да се взира. Очите му постепенно доловиха видимата само за елфите топла червена аура, излъчвана от всички живи същества. — Кой е? — извика той.

В отговор чуха злокобен звук, от който полуелфът нает ръхна. Първоначално звукът беше нисък и кух, но след това се усили и се превърна в пронизващ вой. Чуха глас:

— Скитнико елф, махни се от пътя и остави джуджето! Ние сме безутешните души на онези, които Флинт Файърфордж остави на пода в бара. В битка ли загинахме? — Призрачният глас се извиси и воят се усили. — Не! Умряхме от срам, прокълнати от духа на виното за вечни времена затова, че не можахме да надпием едно джудже от хълмовете.

Брадата на Флинт се затресе от гняв, а Танис избухна в смях но успя да го хване за рамото, преди да се е втурнал към храсталака.

— По дяволите очите на елфите! — Призрачният глас се развесели. — И брадите на джуджетата!

— Можеш ли да го сбъркаш с друг? — измърмори Флинт. — Таселхоф Бърфут!

Храсталакът се раздвижи и на пътеката застана дребна фигурка.

Беше кендер — раса, считана в Крин за напаст, равностойна на комарите. Кендерите рядко надвишаваха метър височина. Този бе висок колкото Флинт, но слабоватата му фигура и детинското лице го правеха да изглежда по-дребен. Беше облечен в яркосин чорапогащник, който рязко контрастираше с кожената му жилетка и простата домашнотъкана туника. Кафявите му очи проблясваха пакостливо, а усмивката му стигаше от едното заострено ухо до другото. Той наведе глава в ироничен поклон, отметна дълъг кичур гъста кестени, а коса — неговата гордост, — след което се изправи и се разсмя. Металният отблясък, който Танис беше забелязал, идваше от закопчалката на една от многобройните торби, препасани около раменете и гърдите му.

Тас им се ухили и се подпря на хупака си. Танис си помисли, че е трябвало да се сети какво е предизвикало зловещия звук, тъй като неведнъж бе виждал паниката, която кендерите предизвикваха у нападателите си с развъртения във въздуха хупак. Долният край на това изобретение беше остър и облицован с мед, а горният представляваше чатал с кожена лента. Самата тояга бе направена от цяло парче гъвкава върбова дървесина.

Макар останалите раси да го презираха, за кендерите хупакът бе нещо повече от полезен инструмент или оръжие — той беше техният символ. „Новите пътища изискват хупак“ — обичаха да казват те. И винаги добавяха: „Няма стар път.“.

Таселхоф се втурна напред с широко разтворени ръце.

— Флинт! — Кендерът прегърна здраво джуджето. То се сконфузи и отвърна неохотно на прегръдката, след което побърза да се отдръпне. Таселхоф се разсмя и вдигна поглед към полуелфа.

— Кой е този? — Пое си дълбоко въздух и извика: — Танис! Не те познах с тази брада! — Той разпери малките си ръце.

— Не, благодаря — отвърна Танис, като се ухили и отмести кендера с една ръка, — държа кесията с парите ми да си остане у мен.

Флинт се сепна и започна да опипва туниката си.

— Негоднико! — изрева той и се нахвърли върху кендера, който се превиваше от смях. Двамата се затъркаляха в прахоляка.

Танис се зае да ги разтървава. Изведнъж спря и застана нащрек, но твърде късно — чу се дрънчене на сбруи и цвилене на коне. Посегна към меча си, но предимството беше изгубено.