Маргарет Вайс: Дракони на есенния здрач

Дългата и тясна маса стоеше в средата на гостната. Старецът я придърпа и я бутна до ствола на дървото, точно срещу огнището, след което отстъпи назад, за да се полюбува на делото си.

— Ето — промърмори, — трябва да е по-близо до огъня. Донеси сега още два стола. Трябват ми шест.

Тика се обърна към Отик. Той явно се канеше да възнегодува, но в същия момент в кухнята избухна огън. Писъкът на готвача извести, че мазнината отново се е запалила. Отик влетя през люлеещите се врати на кухнята.

— Тоя е някакъв безобиден луд — изпуфтя, докато минаваше покрай Тика, — остави го да размества каквото иска. Може би организира някакво събиране.

Тика въздъхна и донесе двата стола, за които беше помолил старецът. Остави ги, където й посочи.

— А сега — рече старецът и огледа стаята с проницателен поглед, — донеси още два стола, гледай да са удобни, и ги сложи до камината, в онзи сенчест ъгъл.

— Той не е сенчест — възпротиви се Тика. — Слънцето го огрява през целия ден!

— Да — присви очи старецът, но довечера ще стане сенчест, нали? Когато запалите огъня.

— Ами… предполагам… — заекна Тика.

— Донесе ли столовете? Добро момиче. А аз искам още един, точно тук. — Старецът посочи мястото пред камилата. — За мен.

— Събиране ли ще правиш, старче? — попита Тика, докато примъкваше най-удобния стол в хана, макар и доста поизносен.

— Събиране ли? — Идеята очевидно му се стори забавна и той се засмя. — Да, момиче. Събиране, каквото светът на Крин не е виждал от Катаклизма насам! Подготви се, Тика Уейлън. Подготви се!

Той я потупа по рамото и погали косата й, след което се обърна и положи проскърцващото си тяло в стола.

— Халба ейл, ако обичаш!

Тика отиде да налее бирата. Донесе му я и отново се зае с метенето, което той беше прекъснал. Чак тогава се зачуди откъде старецът знаеше името й.

Флинт Файърфордж се отпусна върху покрития с мъх объл камък. Старите му кости го бяха крепили достатъчно и вече протестираха.

— Изобщо не трябваше да тръгвам — промърмори Флинт и погледна долината под себе си. Говореше на глас, въпреки че наоколо не се виждаше жива душа. През дългите години на самотно скиталчество джуджето бе придобило навика да си говори само. То плясна с длани по коленете си и заяви гневно: — И проклет да съм, ако тръгна отново!

Затопленият от следобедното слънце камък се стори много удобен на старото джудже, което цял ден беше обикаляло на хладния есенен въздух, Флинт се отпусна и се остави на топлината на слънцето и топлината на мислите. Защото си беше у дома.

Огледа с обич познатия пейзаж. Склонът оформяше единя от скатовете на покритата с есенно великолепие планина. Валеновите дървета в долината пламтяха с цветовете на сезона и яркочервеното и яркозлатното се преливаха в пурпур по върховете на Каролис в далечината. Кристалносиньото небе се отразяваше във водите на езерото Кристалмир. Над върхарите на дърветата се виеха стълбове дим и това бе единственото, което се виждаше от Солас. Над долината се стелеше мъгла, пропита със сладкия аромат на домашни огньове.

Докато седеше и си почиваше, Флинт несъзнателно извади от торбата парче дърво и лъскава кама. Когато разполагаха с време, хората се опитваха да придадат на безформените неща някакви красиви очертания. Допреди няколко години Флинт бе известен в околността ковач, но се беше пенсионирал.

Приближи ножа до дървото, но ръцете му замряха и той се загледа в стълбовете дим от невидимите комини долу.

— Огънят в моя дом не гори — изрече бавно, след което се ядоса на размекването си и започна ожесточено да дялка дървото. Изръмжа високо: — Къщата ми е празна. Покривът й сигурно е протекъл и съсипва мебелите. Тъпо пътешествие. Най-тъпото нещо, което съм вършил някога. Сто четирийсет и осем години минаха и така и не се научих!

— Няма и да се научиш, джудже — отвърна му някакъв глас. — Дори да доживееш до двеста четирийсет и осем!

Флинт погледна към пътеката, мигновено остави дървото и хладнокръвно посегна към дръжката на брадвата. Гласът му беше познат, първият познат глас, който чуваше от много време насам. Но не се сещаше чий е.

Примижа срещу залязващото слънце. Стори му се, че по пътеката се изкачва мъж. Джуджето се изправи и се скри в сянката на един бор, за да го разгледа по-добре. Той пристъпваше с грацията на елф, но яката мускулатура и окосмяването на лицето му съвсем определено бяха човешки. Качулката разкриваше само мургава кожа и червеникавокестенява брада. На рамото му висеше арбалет, а на левия хълбок имаше меч. Беше облечен в изящни, меки кожени дрехи, каквито носеха елфите. Но в света на Крин нямаше нито един брадат елф… елф не, но…