Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Не бих се изненадал — прекъсна го мрачно едрият войн. — В края на краищата, преди, пак благодарение на теб се озовахме в пристанищен град, който се намираше в самия център на пустинята…

— Ама аз и тогава не бях виновен! — възмути се Тас. — Дори Танис каза, че…

— И все пак — продължи Карамон, сякаш въобще не го слушаше, докато по лицето му се бореха различни чувства, най-силното от които можеше да се определи като объркване, — изглежда странно, но ми се струва някак познато.

— Напълно си прав — съгласи се кендерът, след като си даде труд да огледа покрития с пепел пейзаж. — Сега като го споменаваш, и на мен започна да ми напомня за нещо. Само дето — той потръпна — никога не съм бил на чак толкова ужасно място… като изключим Бездната, разбира се, — измърмори той под нос.

Покровът от надвиснали над хоризонта облаци се приближаваше все повече. Изви се горещ вятър, а в изпълнения с пепел въздух полетяха ситни дъждовни капчици. Тас тъкмо се канеше да подхвърли някакъв коментар за лигавия дъжд, когато светът около тях буквално експлодира.

Или поне такова бе първото му впечатление. Ярка, ослепителна светлина, пращящ звук, пукот, трясък и внезапен земетръс. Едва тогава Тасълхоф откри, че седи в сивата кал и глупаво е зяпнал гигантската дупка, която се бе отворила в една скала на не повече от стотина крачки от тях.

— Богове! — възкликна Карамон и изправи кендера на крака. — Добре ли си?

— М-мисля, че да — рече сащисано Тас. Пред очите им от надвисналите облаци към земята се протегна още една мълния и оглушително запрати във въздуха фонтан от пепел и разтрошени камъни. — Гледай ти! Определено си струваше да го видиш със собствените си очи. Не че имам желание да се повтори — добави бързо, изплашен, че навъсеното небе, което потъмняваше все повече с всяка изминала секунда, ще реши да го подложи отново на същото изпитание.

— Където и да сме, най-добре да си намерим някое по-закътано местенце — измърмори Карамон. — Поне си имаме пътека. Все нанякъде води, нали?

Кендерът печално проследи с очи калната пътека, водеща до точно толкова калната долина под тях, и почувства как го връхлита съвсем определеното чувство, че всяко друго Местенце едва ли щеше да бъде много различно от Тук, ала, забелязал мрачното предупреждение в погледа на Карамон, реши, че засега е най-добре да запази тези размисли за себе си.

Докато мъчително си проправяха път надолу, горещият вятър се усили. Светкавиците проблясваха около тях и се стоварваха върху почернелите дънери на дърветата, които избухваха в яркозелени и сини пламъци. Земята потръпваше от мощния тътен на гръмотевиците. А основната част от буреносните облаци дори още не ги беше приближила. Карамон го подкани да ускорят ход.

Докато се спускаха по пътеката, Тас откри, че постепенно навлизат в долина, която, според съвсем повърхностното му предположение, навярно някога бе представлявала наистина красиво място, особено през есента или напролет, когато дърветата са били покрити с пламтящи оранжеви и златни или игриво зелени листа.

Тук и там от земята се издигаха спираловидно струйки дим, само за да бъдат отнесени от буреносния вятър. Без съмнение това бе резултат от попадения на светкавици, даде си сметка той. По някакъв странен начин това също му напомняше за нещо. Подобно на Карамон и кендерът бе почти убеден, че вече е бил на това място.

Докато газеше през слузестата кал и се стараеше, доколкото може да опази зелените си обувки и яркосините гамаши, Тас реши да опита стария трик В Случай, Че Си Се Изгубил. Той затвори очи, положи усилие да се успокои и нареди на съзнанието си да му покаже картината на пейзажа пред тях. Логиката зад това действие бе типична за кендерите и предполагаше, че все някой от семейството на Тас, независимо дали той или тя, най-вероятно е посещавал тези земи и споменът по някакъв начин се е прехвърлил на неговите или нейните потомци. И макар номерът така и да не беше доказан по безспорен научен път (все пак гномовете работеха усилено по въпроса и дори бяха назначили комисия, която да го разглежда), всеизвестен факт бе, поне до днес, че няма сведения дори един кендер някога да се е губил по лицето на Крин.

Във всеки случай Тас не изпитваше никакви съмнения. Застанал в дълбоката почти до коленете кал, той затвори очи и се опита да призове картината на онова, което го заобикаляше. Първото, което изникна във въображението му по-скоро го стресна — определено нито една от мисловните карти на неговите предшественици не беше чак дотам съвършена. Имаше дървета — гигантски дървета, на хоризонта се виждаха планини. Имаше и езеро…