Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Не, Тас — измърмори войнът. — Това е действителността. Това е жестоката действителност. — Втренчи се първо в трупа, а сетне и към обелиска, който вече започваше да се губи в изтляващата светлина на деня. — И вече започва да придобива някакъв смисъл. Само ако можех да… — Замълча, все така загледан в грубо изсечения камък. — Точно така! Тас, виж датата на надписа!

Кендерът въздъхна и вдигна очи.

— 358 — прочете глухо. Очите му се разшириха. — 358? — повтори. — Карамон, ами че когато напуснахме Утеха, годината беше 356!

— Отишли сме твърде далече, Тас — промърмори със страхопочитание войнът. — Появили сме се в собственото си бъдеще.

Кипналите черни облаци струпани на хоризонта, като армия, готвеща се да нанесе последния си удар, се хвърлиха напред точно преди залез и милостиво затулиха последните остатъци от излинялото слънце.

Бурята беше невероятна. Връхлетя ги изведнъж. Горещият вятър повали Тас и отхвърли Карамон с гръб към обелиска. Дъждът се изсипа като из ведро. Капките се стрелкаха и жилеха подобно на разтопено олово. Последваха ги едри парчета градушка, която забарабани болезнено по главите и на двамата.

Далеч по-ужасяващи и от вятъра, и от дъжда обаче, бяха разноцветните мълнии, които прескачаха от облаците и се забиваха надълбоко в земната гръд. Овъглените дънери стенеха под напора им, а нерядко просто избухваха в блестящи огнени топки от разширяващи се пламъци, които навярно се виждаха от километри. Тътенът на гръмотевиците бе неспирен, разтърсваше земята и постепенно — бавно, но сигурно — притъпяваше сетивата.

Карамон и Тас отчаяно се свряха под едно рухнало валеново дърво и бързо изкопаха дупка в лепкавата кал, за да се защитят по-добре. Намерили това крехко убежище, двамата най-сетне отправиха невярващи погледи към чудовищната буря, която вършееше над и без друго вече умъртвената земя. По склоновете на планината пълзяха вълните на огромни пожари, съвсем ясно се долавяше мириса на горящо дърво. Светкавиците прорязваха небето в обезпокоителна близост и изпращаха във въздуха цели късове изтръгната земя. Гръмотевиците бяха оглушителни и разтърсващи.

Единственото положително нещо беше дъждовната вода. Карамон протегна навън обърнатия си наопаки шлем и го прибра обратно, пълен догоре с безценната течност. Почти веднага им стана ясно, че вкусът й е невероятно противен. Тас си запуши носа и отпи, след което обяви, че не е по-различен от този на развалени яйца и никак не утолява жаждата.

И макар и двамата да замълчаха по въпроса, им беше ясно, че не разполагат с нищо, с което да запазят дори тази вода за по-късно. Още по-лошо беше, че нямаха и нищичко за ядене.

Все пак, след като най-сетне бе наясно къде и кога се намира (независимо, че все още не беше сигурен защо или как), Тасълхоф дори си позволи да се наслади на бурята през първия един час.

— Никога не съм виждал светкавици с такъв цвят — кресна той, за да надвика тътена, загледан в тях с повишен интерес. — Почти толкова хубаво е, колкото и представление на уличен фокусник!

Съвсем скоро обаче зрелището очевидно го отегчи.

— В края на краищата — извика, — дори гледката на изтръгнато от корените дърво губи част от очарованието си, след като си принуден да го видиш повече от десет пъти. Ако не възразяваш, Карамон — добави с широка прозявка, — мисля да подремна. Нали нямаш нищо против да поемеш първата стража?

Карамон тъкмо се канеше да поклати глава в отговор, когато поредният трясък го накара да подскочи уплашено. Някакво дърво на не повече от стотина крачки от тях се разхвърча сред облак от трески и синьо-зелени пламъци.

„Това можехме да сме ние — помисли си, загледан към димящите останки, с потръпващ от острия мирис на изгоряло нос. — Или ще бъдем следващите!“

С невероятно усилие на волята се опита да потисне внезапното подлудяващо желание да побегне.

„Навън ни грози сигурна смърт. Поне в тази дупка сме под равнището на земята.“

Още докато си го мислеше, една мълния изрови чудовищна яма в земята пред очите му. Той се усмихна с горчивина. Е, явно никъде не беше напълно сигурно. Просто щеше да им се наложи да се примирят и да оставят живота си в ръцете на боговете.

Той погледна Тас, като се готвеше да каже нещо успокоително, ала думите замряха в устата му. Въздъхна и поклати глава. Някои неща никога не се променяха — като например този кендер, който неизвестно защо винаги се оказваше заедно с тях. Свит на топчица, без да се интересува ни най-малко от ужасите, които вършееха наоколо му, Тасълхоф спеше непробудно.