Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Карамон тръсна глава, за да проясни мислите си и се залови още по-здраво за проблема по същия начин, по който се трудеше върху омразните задачи, с които го бе измъчвала майка му като дете. Магическото поле е било нарушено, това поне можеше да твърди със сигурност. И ги беше запратило, него и кендера, прекалено напред във времето, в собственото им бъдеще.

„Което, предполагам, означава, че всичко, което трябва да направя, е да задействам отново устройството, а то ще ни отведе обратно в настоящето, обратно при Тика и Утеха — такъв, какъвто го помня…“

Той отвори очи и се огледа. Дали обаче, щом се върнеха, нямаше да им се наложи да се изправят срещу същото това бъдеще?

Войнът потрепери. Вече бе подгизнал от проливния дъжд. Нощният хлад се спускаше, но не това го тревожеше сега. Знаеше какво означава да живееш с мисълта за онова, което те очаква в бъдещето. Знаеше какво е да си принуден да живееш без капка надежда. Как би могъл да се върне и да се изправи пред Тика и всичките им приятели, след като вече му бе известно каква участ ги очаква? Припомни си трупа в подножието на надгробния паметник. Как изобщо щеше да живее с мисълта за собствената си участ?

Защото трупът беше негов. Ясно си спомняше последния разговор с брат си. Тас бе променил хода на историята, така твърдеше Рейстлин. За разлика от хората, елфите и великаните, кендерите, джуджетата и гномовете са се появили по прищявка на съдбата, а не в резултат на нечий внимателен замисъл. Самото им присъствие нарушава гладкия ход на времето. Ето защо на кендерите е забранено да пътуват във времето. Склонността им да го разстройват, е твърде силно изявена.

Ала Тас тръгна с тях поради чиста случайност. Просто бе скочил в магическото поле тъкмо в мига, в който владетелят на Кулата на Върховното чародейство, Пар-Салиан, изплиташе заклинание, което да изпрати Карамон и Кризания в миналото. Тас бе променил хода на историята. Следователно Рейстлин е знаел, че съдбата му не е строго обвързана с тази на Фистандантилус. Така е имал силата да промени резултата от собствените си действия. Там, където Фистандантилус се бе провалил, Рейстлин можеше да успее.

Раменете на Карамон увиснаха. Внезапно почувства гадене и светът пред него се завъртя. Какво можеше да означава пък това? Какво търсеше тук? Как беше възможно едновременно да бъде и мъртъв, и жив? И дали това изобщо беше неговият труп? След като Тас бе променил потока на времето, тялото можеше дори да не е негово. Ала най-важно от всичко беше какво се бе случило с Утеха?

— Дали не го е причинил Рейстлин? — измърмори едрият войн, просто за да чуе звука от собствения си глас сред оглушителния трясък на гръмотевиците и барабаненето на дъждовните капки. — Има ли нещо общо брат ми с всичко това? И дали се е случило, защото се е провалил или понеже…

Той затаи дъх. Тас се размърда в съня си, крачетата му за момент се изпънаха, готови да побегнат и кендерът изскимтя. Карамон го потупа успокоително с отсъстващ поглед.

— Кошмар — промълви, усещайки как тялото на приятеля му потръпва под ръката му. — Това е кошмар, Тас. Заспивай.

Тасълхоф се претърколи и се притисна по-близо до война, все така скрил очи в ръцете си. Карамон продължи да го потупва успокояващо.

Кошмар. Искаше му се всичко това наистина да е просто лош сън. В този момент отчаяно му се искаше да се събуди в собственото си легло, с пулсираща от поредната пиянска нощ глава. Би дал всичко да чуе как Тика хвърля чинии из кухнята и го ругае задето е мързелив пияница и безделник, докато в същото време приготвя любимата му закуска. Желаеше го повече от всичко — отново да се изгуби в опустошителното, вмирисано на алкохол съществуване, защото така нямаше да му се наложи да осъзнава какво има отвъд утрешния ден. Смъртта щеше да дойде неочаквано и милостиво…

„О, нека всичко е просто един сън!“ — помоли се той, като наведе глава между коленете си и усети как по бузите му започват да се стичат първите горещи, горчиви сълзи.

Стоя така неопределено дълго време, без да осъзнава дори бурята и ужасяващата й ярост, надмогнат от тежестта на внезапното осъзнаване. Тас въздъхна и потрепери, но продължи да спи съвсем тихо. Карамон не помръдваше. Не можеше да заспи. Не би могъл. За нищо на света. Отдавна вече крачеше в свой собствен сън наяве, кошмарен сън. Нуждаеше се само от още едно доказателство, за да потвърди онова, което вече знаеше с цялото си сърце.

Бурята постепенно отминаваше в южна посока. Можеше да го долови почти физически. Гръмотевиците се стоварваха над оголената земя и продължаваха по пътя си като стъпките на великан. Когато най-сетне всичко свърши, тишината зазвънтя в ушите му по-силно и от трясъка на чудовищните мълнии. Знаеше, че по това време небето трябва да се е изчистило, поне до връхлитането на следващата буря. Навярно щеше да успее да хвърли един поглед към луните и звездите…