Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Наистина е лесно да умреш — повтори Карамон повече на себе си, отколкото на Тас. — Лесно е просто да легнеш и да се оставиш на мрака да те обгърне. — Зъбите му изскърцаха и той се изправи с олюляване. — Странно — добави, като извади меча си и го заби в един клон на валеновото дърво, под което бяха потърсили убежище. — Веднъж Рейстлин ме попита съвсем същото: „Ще ме последваш ли в тъмнината?“, това ме попита.

— Какво правиш? — попита с любопитство кендерът.

Ала Карамон не му отговори. Продължаваше да кастри клона.

— Правиш си патерица! — извика внезапно кендерът и скочи разтревожено. — Карамон! Не може да си го мислиш! Това… Това е лудост! Спомням си кога Рейстлин ти зададе този въпрос, но си спомням и отговора ти, когато му отвърна с да! Той каза, че това би значело собствената ти смърт, Карамон! Колкото и да си силен, все пак ще те убие!

Войнът не му обръщаше внимание. Във въздуха хвърчаха мокри стърготини, докато упорито насичаше клона. От време на време хвърляше поглед зад себе си, за да държи под око бавно пълзящите над хоризонта облаци, които вече затуляха съзвездията и протягаха пръсти към двете луни.

— Карамон! — Тас го улови за ръката. — Дори и да отидеш… там — кендерът откри, че не може да се насили да произнесе името, — какво можеш да сториш?

— Нещо, което трябваше да направя много отдавна — отвърна решително приятелят му.

— Ще го последваш, нали? — извика Тас, като изпълзя бързо от дупката — действие, което много или малко го изведе почти на височината на погледа на Карамон. Приятелят му продължаваше да сече клона. — Това е лудост, просто лудост! Как смяташ да отидеш там? — Внезапно го връхлетя една мисъл. — И къде е това там всъщност? Дори не знаеш накъде си се упътил! И не знаеш къде е той !

— Мога да се добера дотам — отвърна хладно войнът и прибра меча обратно в ножницата. Улови клона с две ръце, налегна го с цялата си тежест и накрая успя да го откърши. — Дай ми ножа си — измърмори.

Кендерът му го връчи с въздишка. Тъкмо се канеше да поднови протестите си, когато войнът го прекъсна:

— Имам магическото устройство. Колкото до това къде е това там — Карамон спря да дялка вейките от клона и се вторачи в него, — сигурен съм, че ти знаеш отговора!

— Б-бездната? — заекна Тас.

Далечният тътен на гръмотевица накара и двамата да се озърнат угрижено, ала почти веднага войнът се залови отново за работа, а спътникът му поднови спора:

— Магическото устройство ни изведе оттам, Карамон, но те уверявам, че няма да те допусне , каквото и да правиш. И бездруго не искаш да попаднеш на подобно място — добави решително. — Защото там не е хубаво.

— Може и да не ме допусне — започна Карамон и му даде знак да го последва. — Да видим първо дали тази патерица ще ми свърши работа, преди да ни е връхлетяла още някоя буря. Ще отидем при гроба на… при обелиска.

Той отряза голямо парче от мокрото си кално наметало и го уви около единия край на клона, след което го подпъхна под мишница и пробно се отпусна с цялата си тежест върху него. Грубо одяланата патерица потъна пет-шест сантиметра в калта. Карамон я измъкна грубо и направи още една крачка. Клонът отново потъна, но поне успяваше да се придвижва, като щадеше ранения си крак. Тас също му помагаше и двамата се заклатиха тежко през мократа, тинеста земя.

„Къде отиваме?“ — искаше да попита кендерът, но се страхуваше да чуе отговора. По изключение не му беше трудно да запази мълчание. За нещастие, Карамон сякаш чу мислите му:

— Може би устройството няма да ме отведе в Бездната — каза той, като дишаше тежко, — но познавам едного, който ще ми помогне. Устройството ще ни пренесе при него.

— Кой? — попита подозрително Тас.

— Пар-Салиан. Само той може да ни каже какво се е случило. И само той би успял да ме изпрати… където и да е това място, където трябва да отида.

— Пар-Салиан? — кендерът го погледна почти толкова разтревожено, колкото ако Карамон бе споменал за самата Царица на Мрака. — Това е дори още по-налудничаво! — подхвана той, ала изведнъж гаденето прерасна в нещо далеч по-лошо.

Приятелят му спря да го изчака. Лунната светлина огряваше бледното му измъчено лице.

Когато най-сетне спазмите престанаха и бе убеден, че едва ли има какво повече да повърне, Тас се почувства малко по-добре. Той кимна на Карамон. Беше прекалено уморен, за да каже каквото и да е. Сетне се повлече след него.

Скоро двамата се добраха до обелиска. Рухнаха изтощено в подножието му и опряха гърбове върху камъка, изморени дори от двайсетината крачки, които им бе коствало краткото пътешествие. Горещият вятър отново се надигаше, а тътнежите се приближаваха. Тас се усмихна на Карамон с позеленели устни и с изражение, в което се надяваше да има поне мъничко невинна молба: