Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Тасълхоф — рече уморено спътникът му. — Млъквай.

— Да, Карамон — заподсмърча примирено кендерът.

Едрият войн се загледа към обезсърчената фигура на приятеля си в честите проблясвания на светкавиците и въздъхна:

— Виж, няма да позволя на Пар-Салиан да ти направи каквото и да било, обещавам. По-скоро първо мен ще трябва да превърне в прилеп.

— Наистина? — полюбопитства със слаба надежда Тас.

— Имаш думата ми — заяви твърдо Карамон, като не откъсваше очи от бурята. — Дай сега ръка и да се махаме оттук.

— Добре — рече с готовност кендерът и бързо стисна огромните пръсти на приятеля си.

— И, Тас…

— Да, Карамон?

— Този път… мисли за Кулата на Върховното чародейство в Уейрит! И никакви луни!

— Да, Карамон — отвърна с дълбока въздишка кендерът.

После се усмихна.

„Хм — каза си той. — Обзалагам се, че от Карамон ще излезе страшно голям и непохватен прилеп…“

Намираха се в края на гора.

— Не съм виновен, Карамон! — каза бързо Тас. — Мислех за Кулата със сърце и душа. Дори и за секундичка не съм се сещал за някаква си гора.

Карамон се бе втренчил изумено в дърветата. Все още бе нощ, но небето беше чисто, макар на хоризонта да се виждаха буреносни облаци. Лунитари приличаше на тлеещ червен въглен. Солинари тъкмо се канеше да се гмурне в бурята. Над тях се забелязваха очертанията на звездния пясъчен часовник.

— Е, поне не сме се изгубили във времето. Но къде, в името на боговете, сме всъщност? — измърмори раздразнено, като се подпираше на патерицата си. Погледът му отново се насочи към мрачните дървета. Дънерите им се виждаха съвсем ясно в ярката лунна светлина. Внезапно лицето му се проясни: — Всичко е наред, Тас — каза облекчено. — Не я ли позна? Това е гората Уейрит — магическата гора, която стои на стража около Кулата на Върховното чародейство!

— Сигурен ли си? — попита със съмнение Тас. — Определено не изглежда така, както си я спомням от последния път. Имаше само разни грозни, мъртви дървета, дето се мотаеха наоколо и ме зяпаха. Когато се опитах да вляза в гората, не ме пуснаха, а щом поисках да се върна назад пък, не ми позволиха да го направя и…

— Същата е — потвърди безизразно Карамон, докато с отмерени движения превръщаше скиптъра в съвсем невзрачен на вид медальон.

— Но какво се е случило с нея?

— Онова, което се е случило и на останалата част от света, Тас — отвърна приятелят му и прибра внимателно медальона в кожената му торбичка.

В мислите си кендерът вече се бе върнал обратно към времето, когато бе идвал тук. Магическата гора Уейрит беше странно и зловещо място, чиято единствена цел бе да пази Кулата от нежелани посетители. Едно беше сигурно — човек не откриваше гората, тя откриваше него. Когато това се случи за пръв път, двамата с Карамон си имаха проблеми с лорд Сот и смъртоносното му заклинание над лейди Кризания. Тас се беше събудил, а гората просто си стоеше там, където точно преди да заспи нямаше и помен от дървета!

Тогава тя му се бе сторила мъртва. Клоните на дърветата бяха оголени и разкривени, а от дънерите им вееше мразовит хлад и рядка мъгла. Във вътрешността на гората се мяркаха единствено мрачни, сенчести форми. В действителност обаче дърветата не бяха мъртви. И дори имаха обезпокоителния навик да преследват неканените посетители. Съвсем скоро Тас се убеди, че колкото и да се опитваше да излезе от гората, по някакъв свръхестествен начин все пак продължаваше да навлиза все по-дълбоко в нея.

Последното си беше достатъчно страшничко. Ала когато Карамон решително бе навлязъл в нея, Гората изведнъж се преобрази. Мъртвите дънери започнаха да растат и да се превръщат във валенови дървета! От мрачен и неприветлив пущинак, дъбравата изведнъж заприлича на красиво и зелено място, изпълнено с живот. А сред клоните й пееха птички, сякаш ги подканяха да влязат.

Сега Гората се бе преобразила отново. Тас озадачено се втренчи в нея. Изглеждаше като съвкупност и от двете дъбрави, които познаваше, и все пак като нито една от тях. Дърветата сякаш бяха мъртви, клоните им криволичеха печално във всички посоки — вкочанени и оголени. Но още докато ги наблюдаваше, усети, че се движат по начин, който изключваше всякаква мисъл за отсъствие на живот! Дори му се струваше, че някак се протягат към тях. Алчно и заплашително…

Кендерът обърна гръб на призрачната гора Уейрит и внимателно изучи близката околност. Всичко изглеждаше по същия начин, по който стояха нещата и в Утеха. Нищо не бе останало непокосено — било то живо или мъртво. Ограждаха ги единствено изтърбушени, почернели дънери. Земята бе покрита с все същата слузеста, сива кал. Доколкото можеше да вярва на собствените си очи, наоколо нямаше нищо друго, освен разруха и смърт…