Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Ти носиш около врат — рече тя. — Излекува кашляне.

— Значи Рейстлин все пак е бил тук — измърмори Тас. — Върнал й го е, върнал й е камъка! Но защо? За амулет… Като подарък?… — Кендерът поклати глава, въздъхна и се изправи. — Карамон… — започна, но забеляза, че огромният войн стои неподвижно и се взира в Гората. По лицето на приятеля му се забелязваха далечни отблясъци на мислите и спомените, които най-вероятно го измъчваха в този миг.

Тасълхоф пусна смарагда в един от джобовете си.

Магическата гора Уейрит изглеждаше не по-малко мъртва и запустяла от останалата част на околния пейзаж. Ала за Карамон тази гора носеше твърде много спомени. Той нервно оглеждаше странните дървета. Мокрите дънери и разложени клони сякаш лъщяха, окъпани в кръв под светлината на Лунитари.

— Когато за пръв път дойдох тук, бях изплашен — каза на себе си едрият войн с ръка върху дръжката на меча. — И никога не бих посмял да вляза в тази гора, ако не беше заради Рейстлин. Аз бях още по-ужасен втория път, когато донесохме лейди Кризания, за да се опитаме да й помогнем. Дори и тогава кракът ми не би стъпил там за нищо на света, ако не бяха онези птици и сладките им примамливи песни. — Той се усмихна мрачно: — „Спокойна е гората. Спокойни са убежищата й прекрасни, където нестареещи растем, с дървета винаги зелени“, пееха те. Мислех, че ми обещават помощ. И че ще намеря отговорите на всички въпроси. Сега вече знам какво значеше тази песен. Смъртта е единственият дом, в който царува съвършенството, единственото място, където старостта и разрухата са само сън!

Загледан към гората, Карамон несъзнателно потръпна, въпреки тегнещата жега в нощния въздух.

— Ала сега съм изплашен повече от всеки друг път — измърмори. — Нещо не е както трябва. — През небето пропълзя огромна мълния, чийто неимоверен отблясък освети всичко като ден. Последва я басовият грохот на гръмотевицата и внезапният порив на дъжда по бузата му. — Поне все още е на мястото си. Колко ли е силна магията тук, за да устои на бурите? — Стомахът му се бунтуваше болезнено. Внезапното напомняне за жаждата, която изпитваше, го накара да оближе сухите си устни. — „Спокойна е гората“ — повтори.

— Какво каза? — попита Тас и се приближи до него.

— Казах, че има много начини да умреш, но всички си приличат — сви рамене в отговор войнът.

— Знаеш ли, умирал съм три пъти — рече сериозно кендерът. — Първият път беше в Тарсис, където драконите събориха онази сграда върху мен. Вторият — в Нерака, когато едва не се отрових, а Рейстлин ме спаси. За последно боговете решиха да стоварят върху главата ми горяща планина. И в края на краищата — той се замисли за миг, — май си напълно прав. Всички видове смърт си приличат. Наистина, от отровата болеше, но поне стана бързо… от друга страна сградата…

— Хайде — Карамон се усмихна изтощено. — Запази поне някоя история за Флинт. — Той измъкна меча си. — Готов ли си?

— Готов съм — отвърна храбро Тас. — „Винаги пази най-доброто за накрая.“ Така казваше моят старец. Макар че — кендерът замълча. — Мисля, че имаше предвид доброто хапване, а не умирането. Може би все пак двете имат доста общо.

Тасълхоф измъкна собствения си малък нож и последва приятеля си в омагьосаната гора Уейрит.

Мракът ги погълна. Нито една от луните не можеше да проникне с лъчите си през гъстата нощ под сводовете на уейритската гора. Дори отблясъците на гигантските магически мълнии не се промъкваха на това усойно място. И макар дори тук да се чуваше далечният тътен на гръмотевиците, звукът бе глух и сякаш изгубен завинаги, като далечно ехо на самия себе си. Зад гърба си Карамон чуваше трополенето на яростната градушка. В Гората бе съвсем сухо. Единствено дърветата, които се намираха в самия й край биваха засегнати от дъжда и бурята.

— Е, това вече е утеха! — възкликна развеселено кендерът. — Сега, ако само отнякъде се появеше поне мъничко светлина…

Внезапно думите му се превърнаха в задавено гъргорене. Карамон долови остро тупване, звук от скърцащо дърво, а сетне и шум, сякаш влачеха нещо по земята.

— Тас? — повика разтревожено.

— Карамон! — изкрещя кендерът. — Дърво! Едно дърво ме хвана! Помощ, Карамон! Помощ!

— Това някаква шега ли е, Тас? — попита сурово войнът. — Понеже никак не е смешно…

— Не! — изписка приятелят му. — Спипа ме, казвам ти! Влачи ме нанякъде!

— Какво… Къде? — извика Карамон. — Нищо не виждам в тази проклета тъмнина! Тас?