Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Карамон протегна ръка. Вляво и вдясно от тях се издигаше плътна стена от дървесни стволове. Беше сигурен, че и зад него положението е съвсем същото. Опипа пространството пред тях. Празно.

— Не се отделяй от мен, Тас — нареди и, сякаш по някакво изключение, кендерът не възрази.

Двамата тръгнаха предпазливо през образувалата се просека.

В началото се придвижваха внимателно от страх, че могат да се препънат в паднал клон, да се оплетат в храсти или да се прекатурят в някоя дупка. Постепенно обаче им стана ясно, че почвата в гората е изчистена от всякакви препятствия и по нея няма друга растителност, освен вездесъщите дървета. Нямаха никаква идея накъде вървят. Крачеха в пълен мрак, следвайки пътеката, която сякаш се отваряше, за да ги пропусне и почти веднага се сключваше зад гърба им. Всяко отклоняване от определения път ги изправяше пред непреодолима преграда от стволове, оплетени клонки и мъртви, шепнещи листа.

Горещината беше непоносима. Нямаше нито вятър, нито дъжд. Жаждата, която за известно време ги бе напуснала под напора на страха, отново се завърна. Карамон избърса потта от челото си и разсеяно се запита защо ли жегата тук е далече по-голяма от тази извън Гората. Като че самата Гора излъчваше топлина и можеше да се каже, че е далече по-жива, отколкото му се бе сторила последните два пъти. И поне сто пъти по-жизнена от останалата част от света. Сред шумоленето около тях успяваше да чуе — или поне така му се струваше — движение на животни или пляскането на птичи криле. Понякога дори улавяше мимолетния поглед на втренчени очи, греещи зловещо в тъмнината. Мисълта, че е заобиколен от живи същества в никакъв случай не го успокояваше. Чувстваше омразата и гнева им, макар съвсем ясно да осъзнаваше, че тези чувства не са насочени директно към тях, а по-скоро към самата Гора.

А после до ушите му достигна песента на птиците, същата, която бе чул да пеят и последния път, когато му се наложи да навлезе в това зловещо място. Висока, сладостна и чиста, издигаща се над смъртта и мрака, и поражението, се лееше песента на чучулигата. Карамон спря и се вслуша през сълзи, усещайки как красивите думи изпълват сърцето му и успокояват болката:

Ала, сякаш за да му напомни къде се намира, се разнесе остър пукот, който разкъса нежната омая на песента и го накара да се свие от ужас. Край тях запърхаха черни крила, а душата му се изпълни със сенки.

— Какво означава това, Карамон? — попита със страхопочитание Тас, когато двамата продължиха опипом пътя си през Гората, водени от разгневените дървета.

Отговорът на въпроса му дойде, ала не от Карамон, а от гласове, които бяха сладки, дълбоки и натъжени, изпълнени с древната мъдрост на совите:

— Означава, че вече няма кой да контролира магията — произнесе тихо Карамон. — Който и да държи Гората в подчинение сега, е на път да рухне. — Той потръпна. — Чудя се какво ли ще открием в Кулата.

— Ако стигнем до нея — измърмори Тас. — Откъде можем да бъдем сигурни, че тези ужасни, стари дървета не са ни повели към ръба на някоя скала?

Едрият войн спря и се опита да си поеме въздух в нетърпимата жега. Грубият край на патерицата се забиваше болезнено в подмишницата му. Лишено от постоянния натиск на тежестта на тялото, коляното му бе започнало да се сковава. Целият му крак пламтеше в треска и се бе подул. Знаеше, че едва ли ще успее да изкара по този начин още дълго. Той също бе повръщал на няколко пъти. След като организмът му се изчисти от отровата, вече се чувстваше по-добре, но жаждата оставаше и бе непоносима. А и както съвсем правилно бе посочил Тас, Карамон нямаше и най-малката идея накъде ги води Гората.

Той издигна глас и извика с одрезгавяло, сухо като хартия гърло: