Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Единствените звуци идваха от Гората. Пред тях ужасяващият писък все така се разнасяше безутешно и смразяващо.

Нямаха избор, помисли си уморено. Пътят назад бе немислим. Гората не би го позволила. А и какво, в края на краищата, беше смъртта пред тази болка, жаждата и тежестта в сърцето?

— Не мърдай, Тас — започна той, като се опитваше да се освободи от мъничките ръце на кендера и вече се готвеше да направи крачка напред в мрака. — Ще проверя какво има пред нас…

— Не! — извика Тас. — Никъде не те пускам без мен! — Ръцете му удвоиха силата, с която се бе заловил за него. — Да не би вече да си забравил всички неприятности, в които се забърка по време на войната с джуджетата? — добави, борейки се с досадната сухота в гърлото си. — А когато все пак се добрах до теб, трябваше пак да ти спасявам живота. — Тас сведе очи към тъмното море, което лежеше в краката им, стисна решително зъби и погледна едрия войн: — М-мисля, че в Отвъдното ще бъде ужасно скучно без теб, пък и просто мога да чуя как Флинт ще започне да мърмори: „Е, лишено от мозък същество такова, какви си ги надробил този път? Пак си изгубил от поглед онази огромна топка от мускули, а? Естествено. Сега, предполагам, на мен ще се падне честта да оставя хубавото си местенце под това дърво и да тръгна да търся този идиот. Какво пък, никога не е знаел как да излезе сух от водата…“

— Добре, Тас — прекъсна го с усмивка Карамон, в чието въображение внезапно се бе появила живата картина на старото, вечно недоволно джудже. — Прав си. Ако причиним нещо подобно на Флинт, никога няма да му омръзне да ми го натяква. А в Отвъдното това си е страшно дълго време.

— Пък и — продължи малко по-бодро кендерът, — защо им беше да ни доведат чак дотук, само за да ни бутнат в някаква си дупка?

— Наистина, не виждам смисъл — отсъди трезво приятелят му.

Той улови по-здраво патерицата си и направи крачка напред, плътно следван от Тас.

— Освен ако — добави Тас и преглътна — Пар-Салиан все още не ми е ядосан…

Кулата на Върховното чародейство се възправяше пред тях — създадена от сенки, заобиколена от луните и звездите, сякаш родена от самата утроба на нощта. В продължение на векове Кулата се бе издигала като непоклатим бастион на магията, съкровищница за книгите и предметите на Изкуството, трупани с години из залите й.

Тъкмо тук бяха дошли маговете, принудени от Царя жрец да напуснат Кулата в Палантас, носейки със себе си безценни предмети, или поне онази част от тях, които бяха успели да спасят от разгневените тълпи. Мястото предлагаше спокойствие и закрила. Нищо не можеше да премине през магическата гора Уейрит. Тук младите послушници, кандидати за честта да се превърнат в пълноправни магьосници, биваха подлагани на Изпитанието, което по-скоро се превръщаше в тяхно наказание и сигурна смърт в случай на неуспех.

Тук бе дошъл и Рейстлин, за да предложи душата си на Фистандантилус. И тук Карамон бе принуден да наблюдава как брат му убива илюзорния образ на собствения си близнак.

Вече бяха идвали на това място двамата с Тас, за да донесат бездиханното тяло на лейди Кризания и пак тук бяха присъствали на Съвета на трите ордена — на Черните, Червените и Белите мантии. Тук научиха за амбициите на Рейстлин да предизвика самата Царица на Мрака, срещнаха неговия ученик и шпионин на Съвета — Даламар, а Карамон и лейди Кризания бяха изпратени обратно във времето от Пар-Салиан, за да се появят в Истар, точно преди огнената планина да се стовари върху града.

Тук, без да иска, Тасълхоф бе нарушил структурата на заклинанието на магьосника, след като скочи при Карамон в желанието си да го последва. А присъствието на кендера — забранявано от всички закони на магическото изкуство — бе позволило на времето да поеме по ново русло.

Ето че двамата с Карамон се завръщаха — за да открият какво?

Едрият войн се загледа към Кулата с натежало от предчувствия сърце. Усещаше как куражът бързо го напуска. Не можеше да влезе в нея, не и докато чуваше този жалостив, непрестанен, отекващ писък в ушите си. По-добре бе да се върне назад, дори това да означаваше да се изправи срещу Гората и нейните ужаси — там поне го очакваше бърза смърт. Пък и напълно бе забравил за портите. Изработени от злато и сребро, портите продължаваха да стоят на мястото си и да препречват пътя му към вътрешността. Фината им, подобна на паяжина плетеница, се очертаваше на фона на звездното небе. Изглеждаха толкова леки, че дори кендерът можеше да ги помести с едно докосване. И все пак магията ги правеше непоклатими. Дори сблъсъкът с армия от разярени великани едва ли би имал някакъв ефект върху тях.