Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Писъкът продължаваше, вече по-силен и по-близък. Всъщност се чуваше от толкова близо, че без съмнение можеше да се разнася от…

Карамон пристъпи със свъсени вежди. Портата вече се виждаше далече по-ясно.

Чак сега съзря откъде идваше звукът…

Портата дори не беше затворена. Едното от крилата стоеше на мястото си, удържано от магията, ала другото бе потрошено и сега се поклащаше напред-назад в горещия непрестанен вятър, увиснало само на едната си панта. Именно то издаваше непоносимия писък.

— Не е заключено — рече разочаровано Тас. Кендерът вече се бе готвил да пусне в действие ключарските си принадлежности.

— Не е — съгласи се Карамон, вторачен в скърцащата панта. — Сигурно това е гласът, който чухме: звука на ръждясал метал. — Предполагаше, че последното би трябвало да го успокои, но вместо това знаеше, че мистерията само се е задълбочила. — Ако Пар-Салиан не е там горе — очите му се насочиха преценяващо към мрачните форми на черната, очевидно празна Кула, — кой тогава ни позволи да прекосим Гората?

— Може би никой — рече с надежда Тас. — Ако няма никой, Карамон, защо просто не си тръгваме?

— Все някой трябва да има — измърмори приятелят му. — Тези дървета не пускат натрапниците да преминават просто така.

Тас въздъхна унило и наведе глава. Карамон виждаше бледото му изцапано лице в светлината на луните. Под очите на кендера се бяха появили тъмни сенки, а една сълза се стичаше по носа му.

Войнът го потупа по рамото.

— Още съвсем мъничко — рече нежно. — Ще издържиш ли поне още мъничко, Тас?

Кендерът бързо вдигна очи и преглътна предателските сълзи, след което се усмихна широко и бодро:

— Разбира се, Карамон. — И дори и фактът, че гърлото му беше пресъхнало от жажда, не можа да го възпре да добави: — Знаеш си ме. Винаги готов за приключение. Вътре сигурно има куп интересни магически дреболии, не мислиш ли? — Загледа съм към смълчаната Кула. — Кой би ги изпуснал. Без магически пръстени де. Стигат ми. Първият ме приземи право върху замъка на магьосник, където срещнах откачен демон, а вторият ме превърна в мишка и…

Доволен, че кендерът очевидно отново се чувства по-добре, Карамон го остави да бъбри и пристъпи към портата. Бутна настрани клатещото се крило. За негова изненада то просто се откърши — отслабената панта най-сетне поддаде. Портата се стовари върху сивия паваж с трясък, който накара и двамата несъзнателно да се свият. Ехото се отрази в гладките черни стени на Кулата и разпръсна застиналия въздух на горещата нощ на хиляди парченца.

— Е, сега поне знаят, че сме тук — сви рамене Тас.

Ръката на Карамон несъзнателно бе легнала върху дръжката на меча, без да го вади от ножницата. Постепенно ехото заглъхна. Тишината се спусна още по-плътно. Не последва нищо. Не се появи, който и да било. Никой не им извика.

Кендерът се обърна, за да помогне на приятеля си да закуца напред.

— Най-малкото няма да ни се налага повече да слушаме това протяжно скърцане — рече, докато прекрачваха повалената порта. — Трябва да призная, че вече започваше да ми лази по нервите. Определено не звучеше като скърцане на врата, ако разбираш какво искам да кажа. Звучеше по-скоро като… като…

— Като това — прошепна Карамон.

Писъкът процепи нощта, разпръсквайки изпълнената с лунни лъчи тъмнина, само че този път бе по-различен. Имаше думи — думи, които се чуваха, но не можеха да бъдат различени.

Войнът извърна неволно глава към портата, макар да знаеше какво ще види. Строшеното крило все така лежеше неподвижно на земята.

— Карамон — Тас преглътна. — Идва оттам… от… Кулата…

— Стига! — изкрещя Пар-Салиан. — Сложи край на мъките ми! Не мога повече!

А колко трябваше да понеса аз от теб, о, Най-велики измежду Белите мантии? — разнесе се един тих, подигравателен глас в съзнанието му. Магьосникът се загърчи в агония, ала гласът продължи настоятелно, неотстъпчиво, сякаш одираше кожата му с някакво извратено удоволствие: — Доведе ме тук и му остави в неговите ръце — в ръцете на Фистандантилус! Тогава просто стоеше и наблюдаваше как изстисква всичките ми жизнени сили, само за да остане в това измерение.

— Ти сам сключи тази сделка — изкрещя Пар-Салиан. Древният му глас отекна из празните зали и коридори на Кулата. — Имаше пълно право да му откажеш…

И какво? Да умра с достойнство? — гласът се изсмя. — Що за избор ми предлагаш? Аз исках да живея! Да израствам в изкуството си! И наистина го направих. А ти, в своята несправедливост, ме надари с тези подобни на пясъчни часовници очи — очи, с които да не виждам нищо друго край себе си, освен смърт и разложение. Сега ти се огледай, Пар-Салиан! Какво виждаш? Само смърт… Смърт и разложение… Сега сме квит…