Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Пар-Салиан простена. Гласът продължи безмилостно, без всякакво съжаление:

Да, квит сме. А сега ще те превърна в прах. Но искам дори в последните си мъчителни мигове да станеш свидетел на моя триумф. В небето вече грее собственото ми съзвездие. Царицата линее. Съвсем скоро съзвездието й ще отслабне и ще изчезне завинаги. Последният ми противник, Паладин, вече ме очаква. Но той не е особено голямо предизвикателство — просто старец, прегърбен, сбръчкан и безполезен. Тъгата му само доказва близката му гибел. Защото той е слаб, Пар-Салиан, слаб и наранен и вече не може да бъде излекуван, подобно на Кризания, бедната му служителка, която намери смъртта си сред вечно изплъзващите се измерения на Бездната. Ще ти позволя да гледаш, додето го унищожавам. А когато битката приключи и Платиненият дракон залезе от небето, когато Солинари помръкне за вечни времена, когато станеш свидетел и признаеш могъществото на Черната луна и ми отдадеш почитта, която заслужавам като нов и единствен бог, тогава ще ти позволя да се оттеглиш, за да намериш утеха в смъртта!

Астинус от Палантас записваше думите му, така както бе записал и писъците на Пар-Салиан. С все същите отсечени, твърди, черни, удебелени букви той продължаваше да пише. Бавно, без да бърза. Седеше недалече от великия Портал в Кулата на Върховното чародейство и се взираше в сенчестите му дълбини, виждайки съвсем ясно черната фигура там — по-черна дори от всеобхватната тъмнина, която я придружаваше. В сърцето на чернотата се виждаха две пламтящи златни очи със зеници във формата на пясъчни часовници, които отвръщаха на погледа му или на този на облечения в бели дрехи магьосник недалече от него.

Защото Пар-Салиан бе затворник в собствената си Кула.

От кръста нагоре той бе жив човек — белите му дълги коси се вееха около раменете му, белите дрехи покриваха състареното и съсухрено тяло, а черните му очи се взираха към Портала. Гледките, на които го бяха принудили да стане свидетел, бяха ужасяващи и едва ли не го бяха накарали доброволно да изгуби разсъдъка си. Не можеше да стори друго, освен да се взира натам — от кръста нагоре Пар-Салиан бе жив човек. Но от кръста надолу магьосникът бе превърнат в мраморна колона. Прокълнат от самия Рейстлин, Пар-Салиан стоеше в най-високата зала на собствената си Кула и наблюдаваше в мъчителна и безкрайна агония края на света.

Близо до него седеше Астинус — Историкът на Света, Летописецът, и дописваше последната глава от кратката, бляскава история на Крин. Палантас, градът, в който Астинус бе живял и работил, където се бе издигала Великата библиотека, сега приличаше на купчина пепел и овъглени руини. Не му оставаше нищо друго, освен да дойде на последното непокътнато място в света и да запише последните ужасяващи мигове от мъчителната смърт на Крин. Когато всичко свършеше, щеше да затвори книгата и да я положи върху олтара на Гилиан, Бога на Неутралитета. И с това щеше да настъпи свършекът на всичко.

Астинус довърши изречението, което пишеше и доловил втренчения поглед на облечената в черна мантия фигура в Портала, вдигна глава и се вгледа в златните й очи.

Тъй както беше пръв, Астинус — рече фигурата, — ще бъдеш и последен. Щом запишеш крайната ми победа, книгата ще бъде затворена, а аз ще властвам, без да има кой да ми се противопостави.

— Така е. Властта ти ще бъде безспорна. Защото ще властваш над един мъртъв свят. Свят, разрушен от собствената ти магия. Ще бъдеш сам. Сам. В безформената, вечна бездна на нищото — отвърна с хладен тон историкът, без и за секунда да престава да пише. До него Пар-Салиан изстена злочесто и заскуба белите си коси.

Виждайки така, както виждаше всичко — сякаш без да му се налага да гледа — Астинус видя как фигурата в черно стисна юмруци:

Лъжа! Лъжеш, стари приятелю! Аз ще създавам! Нови светове, които ще бъдат само мои. Нови хора. Ще сътворя нови раси, за да бъда боготворен!

— Злото не може да твори — отбеляза безучастно историкът. — То може единствено да руши. Такава е съдбата му: да се обръща само срещу себе си и да се самоизяжда. Вече чувстваш как душата ти се съсухря. Погледни в лицето на Паладин, Рейстлин. Вгледай се в него тъй, както ти бе позволено да го видиш сред Равнините на Дергот, когато лежеше на смъртния си одър, повален от меча на джуджето, а лейди Кризания положи ръце върху теб, за да те излекува. Тогава също разпозна огорчението и тъгата, приятелю. И знаеш, както го знаеш и сега, че той бе огорчен не от себе си, а от теб…