Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Пар-Салиан! Отговори ми или няма да направя нито крачка повече! Отговори ми!

Внезапно около тях се надигнаха глъч и шумолене. Дърветата недоволно се клатеха и разтърсваха клоните си, сякаш бе излязъл силен вятър, макар въздухът да не помръдваше. Гласовете на птиците се превърнаха в неудържима какофония от преплетени, застъпващи се, ужасни мелодии, които караха въображението да потръпва от страх и зловещи предчувствия.

Дори Тас усети как цялата му смелост изчезва и се промъкна тихичко до Карамон (в случай, че едрият мъж се нуждаеше от помощта му). Спътникът му обаче остана неподвижен, втренчен в бездънната нощ, без да обръща внимание на вълнението около себе си.

— Пар-Салиан! — извика още веднъж.

И ето, че отговорът дойде — приличаше на тънък, висок и пронизителен писък.

Карамон почувства как по кожата му полазиха тръпки. Писъкът бе прорязал като с нож мрака и натегналата горещина. Издигна се над странните песни на птиците и се удави в шумоленето на дърветата. Сякаш цялата печал и целият ужас на загиващия свят бяха вплетени и освободени като за последно в него.

— В името на всички богове — обади се разтреперано Тас и улови здраво огромните пръсти на приятеля си (в случай, че Карамон се е изплашил). — Какво става тук?

Спътникът му не отвърна нищо. Усещаше как спотаеният в Гората гняв нараства, вече придружен от непоносими страх и тъга. Сега дърветата сякаш ги подканяха с острите си клони да продължат напред, тълпяха се около тях, проявяваха заплашително нетърпение. Писъкът продължи почти толкова дълго, колкото човек би имал дъх, престана, като че човекът си поемаше въздух и отново се разнесе. Карамон чувстваше потта си като тънка, замръзнала коричка от лед.

Отново тръгнаха. Напредваха бавно. Положението се утежняваше още повече от факта, че дори не знаеха дали изобщо напредват. Не виждаха нито накъде вървят, нито дали вървят в правилната посока. Единственото указание, което получаваха, беше този ужасен, нечовешки писък и можеха само да се надяват, че той ги води към Кулата.

Всяка стъпка беше агония за Карамон, макар кендерът да полагаше всички усилия да му помага, доколкото може. Съвсем скоро едрият войн изгуби всякаква представа за времето, потопен в непоносимата болка на раните си. Забрави къде е и дори защо бяха дошли тук. Знаеше единствено, че трябва да прави крачка след крачка и че душата му е обляна в мрак и безпаметност. Това беше единствената му разумна мисъл.

Просто вървеше…

… вървеше…

… и вървеше…

… стъпка след стъпка…

А през цялото време в ушите пищеше този ужасен, неумиращ, разцепващ тишината вик…

— Карамон!

Гласът проникна през пластовете умора и безчувственост, за да се забие в самата тъкан на мозъка му. Имаше чувството, че го е чувал от известно време, но не е успял да му обърне внимание на фона на писъка и черната вълна от непрогледен мрак, които го обгръщаха.

— Какво? — промърмори и чак сега осъзна, че нечии ръце го държат и разтърсват. Той вдигна глава и се огледа. — Какво? — повтори, опитвайки да възвърне усещането си за реалност. — Тас?

— Виж, Карамон! — Гласът на кендера окончателно го връхлетя.

Едрият войн разтърси глава, за да прогони последните остатъци от мъглата в съзнанието си. Отново притежаваше способността да вижда… светлина — лунна светлина! Мигна и се вторачи в онова, което го заобикаляше.

— Гората?

— Зад нас — прошепна Тас, сякаш дърветата можеха да го чуят и отново да решат да се приближат. — Поне ни отведе донякъде. Не съм сигурен къде точно. Огледай се. Познато ли ти е нещо?

Карамон положи болезнено усилие да изпълни нареждането. Сенките на Гората бяха отстъпили. Двамата се намираха в средата на голямо разчистено пространство. Страхуваше се, но си позволи още един по-продължителен поглед.

Точно пред краката му зееше огромна мрачна бездна.

Зад тях Гората все така бе застинала в очакване. Не беше необходимо да се обръща, за да я види, просто знаеше, че е там така, както знаеше, че никога повече няма да им бъде позволено отново да влязат в нея, поне не живи. Беше ги отвела до това място и ги бе оставила да се оправят сами. Но кое беше мястото? Дърветата бяха зад тях, но отпред нямаше абсолютно нищо — единствено обширна, тъмна празнота. Можеха да се намират и на ръба на някоя скала, както бе предположил малко по-рано Тас.

Буреносните облаци висяха над хоризонта, но — поне засега — изглежда не се приближаваха. Точно над тях виждаше звездите и луните. Лунитари гореше в обичайния си червен цвят, а сребристото на Солинари обливаше всичко в непоносим блясък. Ала сега, може би поради резкия контраст между мрака и светлината, се виждаше и Нуитари — черната луна, луната, която съзираха единствено очите на брат му. Около трите небесни тела яростно блещукаха хилядите звезди, сред които най-ясно се открояваше Пясъчният часовник.