Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

… За нас ще бъде лесно отново да потънем в лишения си от сънища сън. Ала за теб, Рейстлин, не ще има почивка. Чака те единствено безкрайна нощ, безкрайно вслушване за звуци, които нивга не ще чуеш, безкрайно взиране в бездна, която не съдържа нито светлина, нито мрак. Устата ти ще произнася думи, които никой никога няма да разбере и ще кроиш планове — безплодни в самия си зародиш, додето се въртиш отново и отново сам около себе си. Най-сетне в лудостта и отчаянието си, ще сграбчиш опашката на собственото си съществуване и като обезумяла от глад змия, ще се погълнеш сам в усилието да нахраниш душата си…

… Но няма да откриеш нищо, освен празнота. Ще бъдеш сам за вечни времена — мъничка точица, сред празнотата, алчен за всичко, в желанието си да утолиш безпределния си глад…

Порталът затрептя. Астинус бързо вдигна поглед от книгата, почувствал как волята зад златните очи внезапно се разколебава. Вторачен към дълбините им, отвъд огледалните им повърхности, историкът за миг — само за секунда — видя доказателството за присъствието на измъчената душа, която току-що бе описал. Измъчена, изплашена и самотна, уловена в собствения си капан, търсеща спасение. И за пръв път в живота си, Астинус усети как го обзема състрадание. Едната му ръка несъзнателно отбеляза мястото, до което бе стигнал в книгата, а другата се протегна към Портала. Той понечи да се изправи…

Ала ето, че се разнесе смях… горчив, зловещ и подигравателен — не към него, а насочен срещу онзи, който се смееше.

Облечената в черна мантия фигура в Портала бе изчезнала.

Историкът с въздишка зае отново мястото си почти в същия миг, в който в дълбините на Портала заискри магическа светлина. Отвърна й пламтящо бяло зарево — започваше сетният сблъсък между Паладин и младия мъж, който бе имал дързостта да победи Царицата на Мрака и да заеме мястото й.

Светлината се изля и извън Портала, почти заслепявайки историка и магьосника. Разнесе се тътен, а камъните, самите основи на Кулата потръпнаха от зловещия грохот. Изви се вятър, чийто вой напълно удави в себе си стенанията на Пар-Салиан.

Древният маг вдигна изнуреното си, белязано от мъчението лице и се загледа с ужасено изражение към прозорците:

— Това е краят — прошепна. Изкривените му пръсти безпомощно се свиваха и разпускаха. — Краят на всички неща.

— Да — отвърна Астинус и се намръщи, когато едно внезапно олюляване на Кулата го накара да допусне грешка в написаното. Той улови по-здраво книгата и продължи да отбелязва случващото се, без да откъсва взор от Портала, додето пред очите му се разиграваше последната битка за надмощие над света.

Само след няколко минути всичко бе свършило. Бялата светлина премигна кратко и красиво. Сетне отмря.

В сърцевината на Портала се възцари всеобхватен мрак.

Пар-Салиан зарида. Сълзите му капеха върху каменния под. От докосването им Кулата потръпваше като живо същество, сякаш най-после прозряла горчивата си участ.

Без да обръща внимание на падащите камъни и полюляването, Астинус безстрастно вписа финалните думи:

„И на Четвъртоден, месец Пети, в годината 358, светът намери своя край.“

С дълбока въздишка историкът понечи да затвори книгата.

Нечия ръка се стовари през страниците:

— Не — рече един твърд глас. — Нищо още не е свършило.

Ръцете на Астинус трепнаха, една голяма капка мастило се откъсна от перото му и падна върху хартията, заличавайки последните думи.

— Карамон? Карамон Маджере! — извика нещастно Пар-Салиан и протегна немощно пръсти към него. — Значи теб чух в Гората!

— Съмняваше ли се? — изръмжа войнът.

Макар да бе шокиран и ужасен от жалката гледка, която представляваше в този момент сломеният магьосник, Карамон трудно можеше да се насили да изпита някакво съжаление към него. Загледан към превърнатия от кръста надолу в мрамор Пар-Салиан, той още веднъж си припомни много добре какво бе причинил този човек на собствения му близнак, както и онова, което бе изпитал сам, след като заедно с лейди Кризания ги бяха изпратили в Истар.

— Не, не се съмнявах! — магьосникът закърши ръце. — Съмнявах се в собствения си разсъдък! Не разбираш ли? Как е възможно да си тук? Как си оцелял след магическите битки, които унищожиха света?

— Не му се е наложило — обади се сурово Астинус. Историкът най-сетне бе възвърнал самообладанието си. Той остави книгата на пода до краката си и се изправи. Втренчи се недоволно в Карамон и обвинително го посочи с пръст. — Що за номер е това? Ти умря! Какъв е смисълът…