Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Ха! — изсумтя историкът. — Какво можеше да сториш? Тогава той беше силен, по-могъщ от всичко, което някой от нас може да си представи. Поддържаше магическото поле единствено с помощта на волята си. Не би могъл да го убиеш, дори и да искаше…

— Не — съгласи се Карамон. Погледът му се отмести от присъстващите в помещението и се зарея към бурята навън. Ветровете вееха все по-яростно. — Но можех да го последвам… в мрака… даже това да означаваше собствената ми смърт. И да му покажа, че съм готов да се жертвам в името на любовта така, както той се готвеше да пожертва всичко в името на магията и амбициите си. — Очите му се насочиха обратно към тях: — Тогава щеше да ме послуша. Ето защо ще се върна. Ще вляза в Бездната. — Войнът не обърна внимание на ужасения вик на Тасълхоф. — И там ще сторя онова, което трябва да бъде сторено.

— Което трябва да бъде сторено — повтори трескаво Пар-Салиан. — Дори не разбираш какво означават тези думи! Даламар…

Внезапно една огнена мълния експлодира в самия център на помещението и отхвърли всички към стените. Никой не успя да чуе или да види каквото и да било, когато и тътенът на гръмотевицата се стовари като огромен чук върху им. Сетне над всичко се извиси един измъчен вик.

Разтърсен от полузадушения, изпълнен с непоносима болка крясък, Карамон отвори очи и мигом съжали, че не е ослепял на секундата — толкова страховита бе гледката, която видя.

Пар-Салиан се бе превърнал от мраморна колона в колона от жив пламък! Магьосникът беше напълно безпомощен, уловен в мощното заклинание на Рейстлин. Не можеше да направи нищо друго, освен да пищи, додето пламъците неумолимо пълзяха нагоре по обездвиженото му тяло.

Полудял от ужас, Тасълхоф скри лице в шепите си и побягна със скимтене към един от ъглите. Астинус се изправи от пода, където го бе захвърлила експлозивната вълна и незабавно посегна към книгата в скута си. Започна да пише, ала ръката му спря неуверено, перото се изплъзна от пръстите му. Още веднъж той понечи да я затвори…

— Не! — извика Карамон. Той сложи ръце върху страниците.

Историкът го погледна и войнът усети как изстива под напора на тези бездушни, лишени от възраст очи. Ръцете му потрепериха, но останаха твърдо върху белия пергамент на облечения в кожа том. Агонизиращият магьосник нададе още един смразяващ кръвта крясък.

Астинус пусна отворената книга.

— Дръж — нареди Карамон и подхвърли безценния том на Тасълхоф.

Кендерът кимна вцепенено, притисна голямата почти колкото него книга към гърдите си и отново се сви в ъгъла. Огледа се ужасено, когато Карамон се хвърли през стаята право към умиращия магьосник.

— Не! — изкрещя Пар-Салиан. — Не се приближавай!

Белите му, веещи се брада и коса вече пукаха, кожата му се покриваше с мехури и цвърчеше, а непоносимата тежка миризма на изгоряла плът се смесваше с тази на сярата.

— Кажи ми! — извика Карамон, като вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от топлината, застанал колкото е възможно по-близо до мага. — Кажи ми, Пар-Салиан! Какво трябва да направя? Как мога да предотвратя всичко това?

Очите на чародея се топяха. Устата му приличаше на зейнала дупка сред безформената почерняла маса на собственото му лице. Ала последните му думи поразиха война като още една светкавица и се запечатаха завинаги в паметта му:

— Трябва да попречиш на Рейстлин да напусне Бездната!

Лорд Сот седеше върху полуразрушения си, овъглен от пожарищата трон сред безлюдните руини на крепостта Даргард. Оранжевите му очи пламтяха в невидимите си орбити — единствен видим знак за присъствието на прокълнатия живот в черупката на почернялата ризница на соламнийски рицар.

Сот беше съвсем сам.

Неумрелият рицар бе освободил свитата си — някогашни рицари като самия него, които му бяха останали лоялни в истинския живот и поради това бяха наказани да му служат и в смъртта. Беше отпратил и баншитата, жените елфи, изиграли решаваща роля в падението му приживе и обречени да прекарват дните си в негова служба. В продължение на стотици години след ужасната нощ на собствената си смърт, лорд Сот се грижеше тези злощастни жени да преживяват отново и отново събитията от нея. Всяка нощ, седнал на разрушения си трон, той ги принуждаваше да пеят песента, разказваща историята на общия им срам.

Песента му причиняваше горчива болка, но лорд Сот я приветстваше. Болката беше десет пъти повече за предпочитане пред празнотата, която проникваше в самата тъкан на нечестивия му живот в смъртта. Ала тази нощ никой не пееше. Вместо това лордът слушаше собствената си история, сякаш нашепвана от смразяващия вятър, който свиреше в корнизите на разрушената крепост: